— Мария Корнеха — отвърна Луис.
Маккаски внимателно постави вилицата и ножа си в празната си чиния. По лицето му премина странна сянка.
— Нямах представа, че пак работи с теб — каза Маккаски и попи устните си със салфетката.
— От половин година — обясни Луис. — Аз я върнах. — Той сви рамене. — Трябваха й пари. Аз пък се нуждаех от нея, защото… ами, защото е най-добрата.
Маккаски беше зареял поглед нанякъде. Много надалече. После се усмихна криво.
— Добра е, наистина.
— Най-добрата.
— Ще трябва да се посъветвам с Пол — каза Маккаски и погледна Ейдийн. — Но нямам нищо против да получим сведения от мястото от наш собствен източник. Вземи си документите на туристка. — После погледна Луис. — Мария като служител на Интерпол ли ще отиде, или не?
— Зависи само от нея — отвърна Луис. — Искам да има пълна свобода на действие.
Маккаски кимна и отново потъна в мълчание.
Ейдийн погледна Луис.
— Ей сега ще си събера нещата. Как ще стигнем до Сан Себастиан?
— С хеликоптер от летището — каза той. — Когато пристигнете, ще ви чака кола под наем. Ще се обадя на Мария, за да й кажа, че ще я придружаваш и ще те откарам.
— Тя разбра ли, че съм тук, Луис? — попита Маккаски.
— Казах й. — Луис потупа приятеля си по ръката. — Всичко е наред. Предаде ти най-сърдечните си поздрави.
Лицето на Маккаски отново стана тъжно.
— Да де — каза той. — Сигурен съм, че го е направила.
11.
Вторник, 00:07 ч. Сан Себастиан
Когато отдалечи малката си моторна лодка от яхтата на Рамирес, двайсет и девет годишният Хуан Мартинес въобще не си даваше сметка, че спасява собствения си живот.
На около двайсет и пет метра от яхтата политна, загубил равновесие от ударната вълна на експлозията. Моторницата обаче не се обърна и щом първата ударна вълна отмина, мускулестият млад мъж я засили на пълни обороти към потъващата яхта.
Намери Естебан Рамирес — своя работодател и баща на могъщата им „фамилия“ — да лежи по гръб във водата. Жестоко обгореното му тяло се носеше по повърхността на петнайсетина метра от яхтата. Хуан скочи във водата, хвана шефа и го задърпа към моторницата. Той все още дишаше.
— Сеньор Рамирес — каза Хуан. — Аз съм, Хуан Мартинес. Ще ви отнеса до моторницата и ще ви откарам до…
— Слушай ме! — изхриптя изведнъж Рамирес.
Хуан се стъписа. След миг ръката на Рамирес се вкопчи в ръкава му и го стисна с невероятна сила.
— Серадор! — изхърка Рамирес. — Предупреди… го.
— Серадор? — попита Хуан. — Кой е той, сеньор?
— Офиса… — Рамирес се задави. — Очилата за четене…
— Сеньор. Не бива да се напрягате…
— Обади се! — каза Рамирес. — Обади… се.
— Добре — каза Хуан. — Обещавам.
Внезапно Рамирес се разтрепери силно.
— Хвани ги… иначе… те… ще… ни хванат.
— Кои? — попита Хуан.
И изведнъж чу рева на мотор от другата страна на яхтата и видя как около нея се прокрадват отблясъци бяла светлина, които играеха по повърхността на водата. Обхождащ лъч. Явно приближаваше някаква лодка. Хуан не знаеше почти нищо за бизнес делата на шефа си, но пък знаеше, че най-могъщата „фамилия“ на компанията има много врагове. Лодката можеше и да не е на някой от тях, но все пак той не искаше да рискува.
Рамирес отвори уста да каже нещо, но някъде дълбоко от гърлото му със съскане започна да излиза въздух. Устата му остана широко отворена.
Хуан затвори очите на шефа си. Трябваше да остави тялото му тук, макар че така щеше да покаже неуважение, но нямаше как иначе. Който и да беше причинил експлозията, по всяка вероятност още се намираше наблизо. Може би дори на лодката, която в момента се приближаваше към яхтата. Хуан реши, че няма да е добре да го открият, покатери се в лодката си, запали мотора и се отдалечи с максимална скорост. Насочи се към открито море, където нямаше да го види никой, изключи мотора и изчака, докато не пристигна полицията. След това потегли отново, като направи широка дъга към брега.
Щом слезе, се насочи към първия уличен телефон. Беше прогизнал и замръзваше, така че се обади на нощния дежурен да изпрати кола да го вземе и щом колата пристигна, тръгна към офиса на сеньор Рамирес. Разби вратата, за да влезе, и седна зад бюрото му.
Работодателят му беше споменал нещо за очилата за четене. Хуан ги откри в най-горното чекмедже. Разгледа ги. На вътрешната страна на рамката бяха изписани четири телефонни номера — съвсем незабележимо, като серийни номера — и някакви букви, може би съкращения за имена.
Гениално! Шефът му не носеше очила — не беше носил очила, но кой би се сетил да ги проверява за кодирани съобщения или телефонни номера?