Той набра номера, до който беше изписано „С“. Серадор вдигна — който и да беше този човек. Държеше се доста надменно, рязко и разтревожено — доколкото Хуан можеше да прецени по звуците, които чуваше. Реши, че е по-добре да затвори, преди някой да може да засече обаждането.
Остана да седи зад бюрото в големия офис на втория етаж на сградата. Огледа редицата прозорци на завода за яхти. Естебан Рамирес се беше отнасял добре с него в продължение на много години. Хуан не беше от най-приближените му, но все пак беше член на „фамилията“ на сеньор Рамирес. А подобна лоялност оставаше и след смъртта.
Хуан погледна очилата. Обади се и на другите номера. Вдигаха все домашни прислужници, които използваха името на семейството: до едно бяха имена на хората, които бяха загинали на яхтата. Хуан знаеше това поради простата причина, че точно той ги беше отвел на нея.
Приближаваше нещо много лошо, както беше предупредил сеньор Рамирес. Някой си беше направил труда да затрие всички, които имаха някакви далавери с шефа и неговия проект. Беше въпрос на чест, нищо друго, Хуан да открие въпросния някой и да отмъсти за убитите.
Нощната смяна в завода вече разнасяше слуха за смъртта на шефа. Говореха и за някакъв запис на касета, който току-що бил пуснат по местната радиостанция. Запис, в който се съобщавало, че по всяка вероятност шефът им имал пръст в убийството на американската туристка.
Хуан се ядоса и без да обръща внимание на другите дежурни членове на „фамилията“ — двама нощни пазачи и ръководителя на нощната смяна, — реши да отиде до радиостанцията, за да разбере дали наистина има такава касета.
И ако наистина имаше, да разбере кой им я занесъл.
И който и да беше това, да го накара да съжалява, че го е направил.
12.
Понеделник, 17:09 ч. Вашингтон
Пол Худ беше в лошо настроение. Напоследък това се случваше доста често и обикновено поради една и съща причина. Худ се беше обадил на жена си, за да й съобщи, че няма да се прибере за вечеря.
— Както винаги — припомни му Шарън, каза „чао“ и тръшна слушалката.
Худ се опита да не й се сърди, че се чувства разочарована. Че как би могъл? Тя не знаеше, че е загубил Марта по време на акция. Не му беше разрешено да обсъжда по телефона неща, свързани с Оперативния център, с никого. Така или иначе, Шарън се беше разстроила повече заради децата, отколкото заради себе си. Каза му, че макар да било ваканция, единайсетгодишният Александър бил станал рано сутринта и сам си нагласил новия скенер. Горял от нетърпение да му се похвали с компютърните игри, които бил създал. Обикновено, когато Худ успееше да се прибере вечер, Александър вече беше прекалено сънен, за да зареди системата и да му разкаже подробно за всичките стъпки, през които е минал в работата върху конкретната програма. Очевидно момчето обичаше да прави това най-много — да обсъжда работата с баща си. Тринайсетгодишната Харли се упражняваше на цигулката си всяка вечер по един час след ядене. Шарън му бе казала, че през последните няколко дни момичето вече било усъвършенствало поредната пиеса на Чайковски и по залез къщата им била направо като вълшебно място от приказките. И че всички щели да се чувстват още по-добре, ако и Пол от време на време прекарвал вечерите с тях.
Една част от Худ се чувстваше виновна. Причината за това се криеше както в Шарън, така и в Медисън Авеню. „Семейството на първо място“ беше рекламният рефрен на деветдесетте. Пенсилвания Авеню обаче също го караше да се чувства виновен. Худ имаше задължения и към президента и нацията. Носеше отговорност за хората, чийто живот и благоденствие зависеха от неговите професионални задължения, от неговата преценка. От работата му.
И двамата с Шарън знаеха какви правила ще определят живота му, когато той реши да приеме мястото. Не беше ли точно тя тази, която настояваше той да излезе от политиката? Не мразеше ли точно тя това, че като членове на семейството на кмета на Лос Анджелис те нямаха право на никакво уединение, дори когато бяха заедно? Истината обаче беше, че каквото и да правеше Худ, той не беше директор на гимназия като баща й и нямаше толкова много свободно време през лятото. Вече не беше и банкер, който работи от осем и половина до пет и половина и от време на време вечеря с клиенти. Нито пък заможен и независим във финансово отношение любител на яхтите като оня самовлюбен италиански винопроизводител Стефано Реналдо, с когото тя беше обиколила света по вода, преди да се омъжи за Худ.
Пол Худ беше човек, който обичаше работата си и отговорността, свързана с нея. Наслаждаваше се и на отплатата от нея. Всяка сутрин се събуждаше в притихналата къща, слизаше долу да си направи кафе, сядаше в работния си кабинет и докато оглеждаше всичко около себе си, си мислеше: „Аз съм направил това“.