Всички се ползуваха от резултатите от работата му. Нямаше да има нито компютър, нито уроци по цигулка, нито къща, в която да стоят и да се ядосват на отсъствието му, ако той не работеше упорито. Шарън щеше да бъде принудена да работи на пълен работен ден, вместо да се появява от време на време в едно предаване за готварски рецепти по кабелната телевизия. Не че беше длъжна да му благодари непрекъснато, но пък трябваше ли да го проклина? Естествено не можеше да се радва на отсъствието му — на него това също не му харесваше, — но пък можеше поне да не вдига толкова много скандали.
Ръката му още лежеше върху слушалката. Погледът му пък беше върху ръката. Трябваха му само няколко секунди, за да прехвърли в главата си всичките „за“ и „против“. Вдигна ръка от слушалката, облегна се в креслото си и се смръщи.
Това не бяха нито нови, нито пък добре погребани стари емоции. Не беше такава и горчивината, която го обзе. Ех, да можеше Шарън да го подкрепя, вместо непрекъснато да му се сърди. Така въобще нямаше да го накара да се прибере по-рано. Всъщност той и не можеше да се прибере по-рано. Можеше обаче да се почувства като човек, който се прибира у дома си, а не отива на семинар на тема „За грешките в поведението на Пол Худ“.
Отново се замисли за Нанси Бозуърт. Преди известно време се беше засякъл в Германия с тази своя стара любов. Нищо, че точно тя беше избягала от него преди години. Нищо, че беше разбила сърцето му. Когато я видя, отново усети привличането й, защото тя беше жена, която го желаеше безрезервно. Успя да му наговори цял куп мили неща.
„Разбира се — рече си Худ, когато съвестта му застана на страната на Шарън, — Нанси може да си позволи да бъде любвеобилна. Тя не е принудена да живее с теб, да възпитава двете ви деца и да страда заедно с тях, когато тате не си е вкъщи.“
Това обаче не променяше факта, че той беше пожелал да притисне в прегръдките си Нанси Джо Бозуърт, а също така и да бъде притиснат в нейните. Че беше закопнял да се отпусне в скута й, просто защото на нея това щеше да й бъде много приятно, а не като награда за това, че той се е държал добре с децата си. Та в това нямаше никаква страст.
След това се замисли за Ан Ферис. Красивата и сексапилна отговорничка за връзките с масмедиите го харесваше. Беше я грижа за него. Караше го да изглежда добре в собствените си очи. Той също я харесваше. Имаше много случаи, в които трябваше да се бори много силно с импулса да зарови пръсти в косата й. Знаеше обаче, че ако някога престъпи тази линия, дори само на един милиметър, няма да има връщане назад. Всички в Оперативния център щяха да разберат веднага. Щеше да разбере и цял Вашингтон. Накрая щеше да разбере и самата Шарън.
„И какво от това? — запита се той. — Какво нередно има в това да сложиш край на един брак, който така или иначе не функционира, както ти се иска?“
Последната мисъл увисна в съзнанието му като лекарска диагноза, която човек не иска да чуе. Възненавидя се, че дори е допуснал мисълта за развод, защото въпреки всичко обичаше Шарън. Тя беше обрекла живота си на него, а не на Реналдо. Беше се отдала на това да изгради живота си с него, а не около него. Освен това имаше някои неща, за които жените винаги ги беше повече грижа, отколкото мъжете. Като децата например. Това не означаваше, че тя е права, а той греши, че тя е добра, а той лош. Това просто означаваше, че двамата са различни. А различията можеха да се изгладят.
Обзелата го горчивина се поразсея и когато той за пореден път си даде сметка, че двамата с Шарън са доста различни в много отношения. Тя беше мечтателка, а той — прагматично настроен. Тя го преценяваше и съдеше по мерки, които бяха по-скоро нещо като романтичен блян. Засега подобни настроения трябваше да останат на заден план, защото справянето с действителността беше много по-наложително. Освен това жена му и децата му щяха да му простят, защото нали бяха едно семейство!
Така поне трябваше да се развият нещата в „Света, изграден по правилата на Пол“.
В пет и четвърт пристигнаха Майк Роджърс, Боб Хърбърт и Рон Плъмър за обсъждане на последните новини. Худ беше готов за посещението им и след като беше поуспокоил съвестта си до известна степен, умът му работеше на почти пълни обороти. Плъмър беше получил задачата да поеме задълженията на временен действащ дипломат, докато не бъде организирана официална дискусия за замяната на Марта. Това нямаше да стане, преди кризисното положение да отмине. Ако Плъмър проявеше необходимите качества за тази длъжност, това веднага щеше да си проличи и дискусията щеше да си остане само чиста формалност.