— Испанците са малко избухливи и вироглави в това отношение — каза Хърбърт. — Цели групи могат да се съберат и да започнат нещо, просто защото са се почувствали обидени, че някой си е помислил, че са замислили нещо.
— Да не говориш за банди за линчуване? — попита Худ.
— Може например да потърсят етнически португалци или французи, върху които да си излеят гнева — отговори Хърбърт. — И тогава, разбира се, правителствата на засегнатите групи ще трябва да направят нещо в отговор.
Худ поклати глава.
— Добре дошли в света на назряващите кризи — каза Хърбърт. — От стрелбата по Форт Съмтър до взривяването на кораба „Мейн“, от убийството на ерцхерцог Фердинанд до бомбардировките на Пърл Харбър. Дай на хората само една искра и обикновено се стига до голям пожар.
— Това е история — каза Худ напрегнато. — А нашата работа е да намерим начин, по който така да организираме нещата, че да предотвратим кризата. — Думите му прозвучаха доста по-напористо, отколкото беше възнамерявал, и той пое дълбоко дъх. Трябваше да внимава проблемите от кризата в собствения му живот да не се излеят в професионалната криза. — Както и да е — продължи той, — това ни води до въпроса за Даръл и Ейдийн. Даръл помоли за разрешение да изпратим Ейдийн до Сан Себастиан заедно с една агентка на Интерпол. Разреших. Ще заминат под прикритие и ще се опитат да разберат как е бил направен записът от яхтата, кой го е направил и с каква цел.
— Коя е агентката на Интерпол? — попита Хърбърт.
— Мария Корнеха — отговори Худ.
— Олеле! — възкликна Хърбърт. — Ще падне игра на нерви.
Худ отново се сети за срещата с бившата си любовница.
— Двамата ще имат съвсем минимален контакт. Даръл ще съумее да овладее положението.
— Не, играта ще е по нейните нерви — поясни Хърбърт. — Тя може да се справи така, както кастилците се справят с каталунците.
Всичко беше казано на шега, но въпреки това напрежението си личеше. Мария се беше влюбила до смърт в Маккаски. Връзката им преди две години беше предизвикала почти толкова коментари, колкото и първата криза на Оперативния център, когато трябваше да се открие и обезвреди една терористична бомба на борда на космическата совалка „Атлантис“.
— Това не ме притеснява — каза Худ. — Единственото, за което съм загрижен, е да дадем на Ейдийн резервен вариант за измъкване в случай, че нещата се объркат. Летят до Сан Себастиан тази нощ. Даръл твърди, че Интерпол се интересува само от етническото пристрастие вътре в самата организация.
— Което ще рече, че Ейдийн и Мария ще действат самостоятелно — отбеляза Роджърс.
— До голяма степен — съгласи се Худ.
— Тогава според мен трябва да изпратим един отряд за бързо реагиране на място — продължи Роджърс. — Мога да ги изпратя във въздушната зона на НАТО извън Сарагоса. Това означава, че ще се намират на не повече от сто и петдесет километра южно от Сан Себастиан. Полковник Огъст познава района много добре.
— Да тръгват — каза Худ. — Рон, ти ще трябва да поговориш за това с хората в Надзорния комитет за разузнаването към Конгреса. Накарай Лоуъл да поработи с теб по този въпрос.
Плъмър кимна. Марта Макол винаги беше работила с Надзорния комитет до голяма степен по собствено усмотрение. Адвокатът на Оперативния център Лоуъл Кофи обаче се познаваше доста добре с хората от групата и можеше да окаже ценна помощ на Плъмър, ако се наложеше.
— Пропуснахме ли нещо? — попита Худ.
Мъжете в стаята поклатиха глави. Худ им благодари и се уговориха да се срещнат отново в шест и половина, точно преди да започне нощната смяна. Въпреки че дневният екип официално оставаше водещ, докато се намираше на територията на центъра, присъствието на нощното подкрепление му позволяваше да си почива от време на време, ако се наложеше да остане на работа до късно през нощта. Худ усещаше, че е длъжен да остане на работа, докато нещата се стабилизират или пък толкова излязат от контрол, че опитите за справяне с кризата отстъпят пред открити военни действия.
„Длъжен съм“ — помисли той. Всеки си имаше своя представа за това какво означават професионалните му задължения или пък на кого трябва да бъде предан. За Худ основният аргумент беше, че дължи това на страната си. Беше живял с тази мисъл, откакто за първи път беше видял как Дейви Крокет умира в Аламо в едно телевизионно предаване на Уолт Дисни. Беше живял с тази мисъл и докато наблюдаваше по телевизията как астронавтите излитат в открития космос по проекта „Меркурий“, проекта „Джемини“ и проекта „Аполо“. Без хора, готови на подобна преданост и саможертва, нацията щеше да бъде обречена. А без осигурена и процъфтяваща нация децата нямаше да имат никакво бъдеще.