Затвори. Усети пристъп на отчаяние. Страшно му беше необходимо да поговори с Шарън. Ненавиждаше бариерата помежду им и искаше да направи нещата много подобри. Или поне да се сдобрят, докато дойде моментът, в който ще седнат, ще си поговорят и нещата ще се оправят. Опита да й позвъни по клетъчния телефон, но отново попадна на телефонен секретар. Реши да не оставя съобщение и там.
Почти веднага щом затвори, линията за личните му разговори иззвъня. Беше Шарън. Той се усмихна. Почувства се така, сякаш са свалили от плещите му огромно бреме.
— Здрасти — каза той. Този път гласът му си беше искрено жизнерадостен, непринуден. Около нея се чуваше шум и говор. — На пазар ли сте тръгнали?
— Не, Пол — отвърна тя. — На летището сме.
Худ, който се беше отпуснал изморено в коженото си кресло, се изправи. Известно време не каза нищо — това беше добра стратегия, която беше научил по време на политическата си кариера.
— Реших да заведа децата в Кънектикът — продължи Шарън. — Ти и без това няма да можеш да ги виждаш много през идната седмица, а и родителите ми ме молят да отида от доста време.
— Ясно — каза той. — Колко време смятате да останете там? — Гласът му беше спокоен, но не и умът му. Беше вперил поглед в поставената в рамка семейна фотография върху бюрото си. Снимката беше отпреди три години, но усмивките на четирите лица сякаш принадлежаха към цял един друг живот.
— Честно да ти кажа, не знам — отговори тя.
Точно тогава влязоха Рон Плъмър и Боб Хърбърт. Худ вдигна единия си пръст. Хърбърт видя, че шефът говори по личната си линия, кимна и двамата мъже се обърнаха и излязоха в чакалнята. Худ ги виждаше през остъклената стена. След малко към тях се присъедини и Ан Ферис.
— Предполагам, че зависи от… — каза Шарън, но не довърши.
— От какво? — попита Худ. — От мен ли? От това дали искам да сте тук? Знаеш моя отговор на този въпрос.
— Знам го — съгласи се Шарън, — макар че не разбирам защо продължаваш да го твърдиш. Та ти никога не си си вкъщи. Тръгваме на някаква почивка и ти ни напускаш още на втория ден.
— Това се случи само веднъж.
— Но само защото така и не се опитахме да отидем заедно някъде втори път — рече Шарън. — Исках да кажа, че дали ще се върна във Вашингтон зависи от това дали искам да виждам как децата се разочароват всеки божи ден, или пък предпочитам да сложа край на всичко това веднъж завинаги.
— Но това го искаш ти — каза Худ. Повиши тон, но веднага се овладя. — Питала ли си ги те какво искат? Това има ли въобще някакво значение за теб?
— Разбира се, че има — каза тя. — Искат си таткото. Както и аз. Но ако не можем да бъдем с него, по-добре да решим този въпрос сега, вместо да продължаваме да го влачим.
Хърбърт се обърна към стъклото. Беше стиснал устни и вдигнал вежди. За каквото и да беше дошъл, очевидно беше важно. Когато Хърбърт отново обърна гръб, Худ установи, че страшно му се иска да започне всичко отначало. Деня, годината, целия си живот.
— Не отивайте в Кънектикът — каза Худ. — Моля те. Ще измислим нещо щом ситуацията влезе под контрол.
— Бях сигурна, че ще кажеш точно това — отвърна Шарън. Тонът й не беше злостен, по-скоро категоричен. — Ако искаш да измислиш нещо, Пол, знаеш къде да ни намериш. Обичам те и… пак ще ти се обадя.
Тя затвори. Худ продължаваше да гледа през вратата гърбовете на подчинените си. Винаги беше възприемал Боб, Майк и особено Даръл като семейство. Сега, някак изведнъж, те бяха станали единственото му семейство. Но това не му беше достатъчно.
Затвори телефона. Боб, сякаш чул щракването, се обърна и влезе в кабинета с инвалидната си количка. Другите го последваха.
— Наред ли е всичко? — попита Хърбърт.
Жена му току-що беше напуснала дома им, като беше отвела и децата. За момент Худ почти реши, че може да изпрати на летището някой да ги спре. Шарън обаче никога нямаше да му прости, ако я принудеше насила. А и той нямаше да може да си прости.
— Ще говорим за това по-късно — отвърна Худ. — Какво ново при вас?
— Абсолютна бърканица. Само искам да те питам пак дали все още мислиш, че е добре Даръл и Ейдийн да се намират баш вътре в нея.
— Пол — намеси се Ан и почука с пръст по отворения си бележник, — може ли да отвлека вниманието ти само за момент в съвсем различна посока?
Худ погледна Хърбърт.
Шефът на разузнаването кимна.
— Аз може ли да остана?
Ан кимна.
Погледът на Худ се спря за момент върху изящните й пръсти. Дългите червени нокти изглеждаха толкова женствени… Той извърна очи. Беше го яд на Шарън, а Ан го привличаше, а освен това и го желаеше. Хич не обичаше да се чувства така, но не знаеше какво да направи.