— Току-що ми се обадиха от Би Би Си — каза Ан. — Получили са запис на видеокасета на случилото се пред Конгреса на депутатите в Мадрид, направен от някакъв случаен турист. На него се вижда как отнасят тялото на Марта…
— Побъркани вампири — изсумтя Хърбърт.
— Не, новинари — възрази Ан. — Харесва ли ни, или не, но това си е новина.
— Значи са вампирясали новинари — каза Хърбърт.
— Стига, Боб — намеси се Худ. Нямаше сили за още една семейна свада. — Какво ще стане от цялата работа, Ан?
Тя погледна записките си.
— Разгледали са лицето на Марта в едър план — продължи тя. — Проверили са в базата си данни и са попаднали на една снимка, на която се вижда как Марта се среща със зулуския съперник на Нелсън Мандела — Мангозуту Бутелези — в Йоханесбург през деветдесет и четвърта. Джими Джордж от „Вашингтон Поуст“ каза, че най-късно утре трябва да пусне статия с това, което знае, преди да е излязла историята на Би Би Си.
Худ притисна длани към очите си и ги разтри.
— Някой знае ли, че Ейдийн е била с нея?
— Още не.
— Какво предлагате? — попита Худ.
— Да лъжем — каза Хърбърт.
— Ако се опитаме да шикалкавим — отвърна Ан раздразнено, — ако кажем нещо от сорта: „Тя иначе е дипломат за съветване в кризисни ситуации, но в случая наистина е била на екскурзия“, никой няма да ни повярва. Ще продължат да ровят. Така че аз лично предлагам да им дадем цялата гола истина.
— Колко гола? — попита Худ.
— Ами да кажем, че е била там, за да сподели опита си с испанските депутати. Те са били загрижени за покачването на етническото напрежение, а тя е имала опит в това отношение. Хем е вярно, хем нещата ще спрат дотук.
— Не можеш да кажеш на пресата толкова много — не се съгласи Хърбърт.
— Но ще трябва — каза Ан.
— Ако го направиш — рече Худ, — те може би ще се сетят, че едва ли е била там сама. И тогава ония идиоти, които са я застреляли, може да се върнат — този път срещу Ейдийн.
— Мислех си, че всички убийци са отишли на дъното на окена — каза Ан.
— Може би е така — каза Худ. — Но какво ще стане, ако Боб е прав? Какво ще стане, ако не всички са мъртви?
— Не знам — призна Ан. — Но ако излъжа, Пол, това също може да се окаже смъртоносно.
— Защо? — попита Худ.
— Хората от пресата ще разберат, че Марта е била там с някоя си „сеньорита Серафико“, и ще опитат да я открият. За нула време ще разберат, че „сеньорита Серафико“ не съществува. И тогава ще се опитат да открият мистериозната жена сами. Ще се опитат също така да разберат как е влязла в страната и къде е отседнала. И тяхното журналистическо търсене може да отведе убийците право при нея.
— И ти си права — трябваше да признае Хърбърт.
— Благодаря — каза Ан. — Пол, нищо не е оптимален вариант. Ако обаче си позволя да им го кажа, поне пресата ще може да провери, че информацията, която им даваме, е достоверна. Ще призная, че там е имало още някой, но ще им кажа, че по съображения за сигурност лицето е трябвало да напусне страната без много шум. На това ще се хванат.
— Сигурна ли си? — попита Худ.
Ан кимна.
— Пресата не винаги казва всичко. Доста им харесва да имат усещането, че са вътре в някаква тайна игра. Това ги кара да се чувстват важни, когато ходят по коктейли, да си мислят, че са част от задкулисните игри.
— Одеве сгреших — каза Хърбърт. — Те не са просто вампири. Те са тъпи побъркани вампири.
— Всички сме тъпи — каза Ан.
Хърбърт сбърчи чело, но Худ я разбра. Неговата собствена самоувереност беше получила няколко сериозни удара през последните няколко часа.
— Добре — каза той. — Пусни го така. Обаче много внимавай, Ан. Не искам координатите на Даръл и Ейдийн да бъдат открити. Кажи на пресата, че в момента пътуват насам при много строги мерки за сигурност.
— Добре. А какво да кажа за евентуален продължител на мисията на Марта? Все някой със сигурност ще попита.
— Кажи им, че действащ отговорник по политическите и икономическите въпроси е Роналд Плъмър — отговори Худ, без въобще да се замисли.
Плъмър му благодари с поглед. Заявяването на това в едно официално съобщение, без да се дава името на някакъв друг отдел, беше вот на доверие. От една страна. От друга — можеше да си загуби работата.
Ан стана и излезе. Худ не я погледна, докато се отдалечаваше. Обърна се към Хърбърт и попита:
— Та какво за твойта бърканица?
— Бунтове — отвърна Хърбърт. — Избухват навсякъде. — После се поколеба. — Добре ли си?
Няма нищо.
— Изглеждаш ми малко…
— Добре съм, Боб, благодаря. Дай ми набързо събитията.