— Господин полицай — каза Ейдийн със спокоен тон, — имате ли някаква представа кой е занесъл касетата? Хорхе погледна бързо и с неудобство към Мария.
— Страхувам се, че отговорът ми отново е отрицателен — отвърна той. — В момента два наши патрула обикалят из близките села. Издирват групи, които могат да търсят човека или хората, занесли касетата в радиото. С това се захванахме обаче доста късно. Засега не сме открили никого.
— Нападателите вероятно са се разделили веднага щом са напуснали радиото — каза Мария. — Едва ли ще рискуват да бъдат заловени до един. — Тя дръпна от цигарата, издиша дима през носа си и настоятелно впери поглед в Хорхе. — Сигурен ли си, че това е всичко, което можеш да ни кажеш?
— Да, разбира се — отговори той. Погледът му беше също толкова настоятелен.
— Каква вероятност има този, който е занесъл касетата, да е от тази околност? — попита Ейдийн.
— Много голяма — отговори Мария. — Който и да е планирал цялата работа, със сигурност е искал тя да бъде свършена от човек, който познава добре водите, в които е била взривена яхтата. Някой е познавал както града, така и служителите в радиото. — Тя погледна Хорхе. — Кажи едно място, откъдето можем да започнем търсенето.
Хорхе сви рамене.
— Градчето е малко. Всички го познават отлично. Ако искаш да разпитваш за някой, който познава добре морето, попитай рибарите.
Мария погледна часовника си.
— Ще започнат да излизат след около час. Можем да поговорим с тях по доковете. — Тя пак дръпна от цигарата си. — Кой благославя улова на рибарите?
— Отец Норберто Алказар — отвърна Хорхе. — Прави го обаче само за старите рибарски фамилии, не и за компаниите.
— Къде е той?
— Сигурно ще можете да го откриете в йезуитската църква на хълмовете на юг от Куеста де Алдапета — обясни Хорхе. — Това е на западния бряг на реката, точно извън Сан Себастиан.
Мария му благодари. Дръпна за последен път от цигарата, пусна я на земята и я стъпка нервно с тока си. Издиша дима, докато вървеше към колата. Ейдийн я последва.
— Отец Алказар е много приятен човек — извика Хорхе подире им. — Може обаче да не е особено разговорлив за хората си. Много си ги пази.
— Да се надяваме, че ще поиска да предотврати убийството на един от тях — каза Мария.
— И ти си права — рече Хорхе. — Обади се по клетъчния, когато си готова. Хеликоптерът ще дойде да ви вземе пак оттук. Летището е малко и е ангажирано за военни полети — като предпазна мярка.
Мария благодари, седна зад волана и подкара рязко. Зад тях захвърчаха прах и туфички трева.
— Хич не си доволна — каза Ейдийн и извади картата от раницата си. Вътре имаше и един 38-калибров пистолет, който Мария й беше дала по време на полета.
— Щеше ми се да го изритам — измърмори тя. — Отишли там само защото изведнъж излъчването на програмата спряло. Полицията е трябвало да се сети, че все някой ще се нахвърли върху екипа на станцията.
— А може би полицията е искала радиото да бъде нападнато — каза Ейдийн. — Същото става и при войните между различни банди. Властите се отдръпват и ги оставят да се избият помежду си.
— По-вероятно е да им е било наредено да не се бъркат — каза Мария. — Мъжете, които са били на яхтата, са били много влиятелни бизнесмени. Оглавявали са много предани „фамилии“ — служители, които биха направили всичко за тях, включително и да убиват. На полицията се плаща, за да стои настрана от подобни неща.
— Мислиш ли, че този полицай…
— Не знам — призна си Мария. — Но не мога да съм сигурна. В Испания човек никога не може да каже нещо с пълна сигурност.
Ейдийн се замисли за думите на Марта за това как полицията в Мадрид съдействала на уличните изнудвачи. „Може и да е въпрос на дипломация — помисли си тя, — но въпреки това има нещо много гнило.“ Не й оставаше избор, освен да се зачуди дали правителствената полиция прави всичко възможно, за да напредне в разследването на убийството на Марта.
— Това е една от причините, поради които напуснах Интерпол — продължи Мария. — Да си имаш работа с тези хора ти хаби повече нерви, отколкото си струва.
— Но си се върнала — каза Ейдийн. — Заради Луис ли?
— Не — отвърна Мария. — Върнах се поради същата причина, поради която напуснах. При цялата тая корупция просто не мога да си позволя да се откажа. Даже за да организирам работата в театъра в Барселона, трябваше да плащам на полицията, на каналджиите, въобще на всички, с изключение на пощаджиите. Трябваше да им плащам, за да съм сигурна, че ще вършат работата, за която вече им е било платено веднъж.
— Значи правителствените служители си имат свои начини да се облагодетелстват, а промишлените работници принадлежат към „фамилии“ — каза Ейдийн. — Независимите служители в крайна сметка трябва да плащат подкупи на едните и да се борят срещу мощта на другите.