Майкъл се задави. Но преглътна. И продължи да пие, докато бутилката не се изпразни.
Сините му очи почервеняха и в тях лумнаха нажежени пламъци, после се изясниха до нормалния си цвят.
Тя видя, че той потрепери, все едно вълна на ужас премина през него.
— Не съм го направил просто ей така пред теб, нали?
— Ъ… да. Направи го.
И в това определено имаше някакво предизвикателство. Дори нещо като сексуален намек. Което съвсем не беше гадно или страшно, но при все това…
При все това.
Майкъл изтри устните си с опакото на ръката си, погледна надолу към бледорозовото петно и се върна при мивката, за да се изплакне.
Толкова дълго се взира в отражението си в огледалото, че Клеър си помисли, че е забравил за присъствието й.
— Благодаря — проговори той накрая.
Клеър се напрегна да измисли да каже нещо, което да не прозвучи напълно идиотско.
— Доста е отвратителна, когато е студена, нали?
Май не успя.
За щастие Майкъл изглежда бе доволен да подхване какъвто и да е разговор след неловкия момент.
— Да — съгласи се. — Но притъпява жаждата. Това е важното. — Изми внимателно бутилката, хвърли я в кошчето и пое дълбоко дъх. — Отивам да се облека. След секунди ще съм долу.
Той я отпращаше, но любезно, и този път Клеър се подчини и се върна в дневната.
Където Шейн и Ева стояха един до друг, наклонили глави под еднакъв ъгъл, вторачени в нещо.
— Какво става? — прошепна Клеър.
— Шшт — изсъскаха Шейн и Ева в зловещ унисон.
Защото Миранда говореше със странен, монотонен глас и приличаше на… мъртва. В безсъзнание. Само дето говореше.
— Виждам празненство — мълвеше момичето. — Толкова много гняв… толкова много лъжи. Всички мъртви, ходещи мъртви, падат. Разпространява се. Ще убие всички ни.
Клеър усети как я пронизва тревога. Ходещи мъртви, падат. Разпространява се. Миранда беше екстрасенс, имаше ясновидски видения — Клеър го знаеше. Това бе част от причината Ева да й позволява от време на време да се навърта наоколо. Понякога виденията й бяха лъжливи, ала през повечето време бяха сериозни и Клеър някак си знаеше, че изреченото сега е истина.
Миранда говореше за болестта, поразила вампирите, за това, че се разпространява върху хората. Не, това не можеше да се случи. Не можеше ли? Те дори не бяха успели да определят каква точно е болестта. Знаеха единствено какво причинява — разрушаваше психиката и подкопаваше неотменно здравия разум на вампирите, докато се стигне до пълно унищожение на всичките им функции.
Първото, което бе поразило всички вампири в Морганвил, бе способността им да се възпроизвеждат. Да се създават нови вампири. Само Амели все още притежаваше силата да го прави, но създаването на Майкъл почти я бе убило.
Разпространява се. Клеър се замисли за всички човешки същества в Морганвил, за всички семейства, за всички млади хора, които бяха в кафенето тази вечер, и я обзе студ, почувства се несигурна.
Това не можеше да е истина.
— Празненство — повтори Миранда. — Всички вие сте глупаци, всички сте глупаци. Не им позволявайте да ви измамят. Не са само тримата, много повече са…
— Кои? — Ева се отпусна на стола до момичето и сложи ръка на рамото й. — Мира, за кого говориш?
— Старейшините — промълви тя и сълзите започнаха да се стичат по бледите й страни. — О, не. О, не… те се променят. Всички са толкова гладни, не могат да бъдат спрени…
Майкъл, който слизаше по стълбите, се спря. Отново изглеждаше овладян, но разтревожен.
— За какво говори тя?
— Шшт — този път и тримата изшъткаха едновременно.
Ева се наведе по-близо до Миранда.
— Скъпа, за вампирите ли говориш? Какво ще се случи с вампирите?
— Умират — прошепна Миранда. — Толкова много умират. Ние си мислим, че сме в безопасност, но не сме. Те няма да слушат… няма да ни видят… — Тя завъртя неспокойно сребърната гривна върху китката си и се размърда на стола си. — Той го прави. Той го кара да се случва.
— Оливър? — попита Ева. Защото Оливър беше единственият вампир старейшина в градския съвет.
Но Миранда поклати глава. Тя не каза повече нито дума, но плака, плака толкова силно, че се изтръгна от транса си и се вкопчи в Ева като малка тънка тръстика, огъната под порива на вятъра.
— Бишъп — рече Майкъл. Всички го погледнаха. — Не е Оливър. Тя говори за Бишъп. Той ще се опита да разруши Морганвил.
Накрая Миранда заспа на дивана и когато на следващата сутрин Клеър слезе долу, завари момичето, свито на топка под планина от одеяла, все още треперещо, но потънало в дълбок сън. Изглеждаше още по-крехка. Бледата й кожа бе като прозрачна, а под очите й имаше тъмни кръгове.