Клеър изпита жал към нея, но някак си дистанцирана — Миранда всъщност не събуждаше много топли чувства. Нямаше много приятели или поне така бе казала Ева; хората я търпяха, но не се радваха на компанията й. Това беше доста тежко за момичето, но Клеър можеше да разбере подобно отношение. Миранда беше смесица от отричане и открита прокоба и дори в Морганвил й бе трудно да се впише в заобикалящата я среда.
Нищо чудно, че защитаваше вампира, който се хранеше от нея. Той навярно беше единственият, който наистина й показваше някаква привързаност.
Клеър се спря, за да подпъхне по-плътно одеялата около треперещото тяло на момичето, преди да отиде в кухнята, за да направи кафе и препечени филийки. Закуската й бе самотна и оскъдна, но слънцето току-що бе изгряло, а нито един от останалите не бе от ранобудниците.
Понякога съжаляваше, че се е записала за ранни занятия.
Когато телефонът иззвъня, тя подскочи стреснато. Спусна се към апарата, поставен на стената до кухненската врата и го вдигна, преди пронизителният звън да се разнесе за втори път.
— Ало?
От другия край на линията последва пауза, после се чу гласа на майка й:
— Клеър?
— Мамо! Здравей… какво се е случило?
— Защо трябва да се е случило нещо? Не може ли да се обадя, просто защото искам да поговоря с дъщеря си? — О, супер. Сега пък майка й звучеше разстроено и отбранително. — Зная, че е рано, но исках да те хвана, преди да излезеш за днешните занятия.
Клеър въздъхна и се облегна на стената, като разсеяно подритваше линолеума.
— Добре. С татко вече настанихте ли се? Разопаковахте ли багажа?
— Всичко е наред — отвърна майка й с толкова явно фалшив тон, че Клеър тутакси застина. — Просто трябва… да свикнем, това е всичко. Градът е толкова малък и прочее.
— Да — съгласи се Клеър тихо. — Да свикнете. — Нямаше представа дали майка й и баща й вече бяха разбрали за Морганвил, но може би навярно вече бяха получили известна… как биха го нарекли? Ориентация. Подозираше, че в Морганвил бяха доста бързи в това отношение. — Запознахте ли се… с някои хора?
— Отидохме на приятно опознавателно парти в центъра на града — осведоми я майка й. — Господин Бишъп и дъщеря му ни заведоха.
Клеър трябваше да прехапе устни, за да сподави стенанието си. Бишъп? Амели? О, Боже.
— Какво се случи?
— О, нищо особено. Беше коктейлно парти. Ордьоври и питиета, малко разговори. Имаше представяне на историята на… на… — С шокираща внезапност майката на Клеър избухна в сълзи. — Кълна се, ние не знаехме, не знаехме, иначе никога нямаше да те изпратим в това ужасно място, о, скъпа…
Клеър с усилие преглътна буцата, заседнала в гърлото й.
— Не плачи, мамо. Всичко е наред. Вече всичко ще бъде наред. — Лъжеше, но нямаше друг избор. Сърцераздирателният плач на майка й бе доказателство, че тя се намира пред пълен срив. — Виж, ти си се запознала с Амели, нали?
В другия край на линията се разнесоха подсмърчания.
— Да, тя изглежда мила.
Мила едва ли бе думата, с която Клеър би я описала.
— Ами, Амели е най-влиятелната личност в Морганвил и тя определено е на наша страна. — Преувеличение, ала беше най-добрият начин да опише ситуацията с прости думи. — Така че наистина няма за какво да се тревожиш, мамо. Аз работя за Амели. Тя има известна отговорност към мен и към вас, длъжна е да осигури безопасността ни. Окей?
— Окей. — Прозвуча плахо и приглушено, но поне беше съгласие. — Просто толкова съм разтревожена за баща ти. Той не изглежда добре, никак не е добре. Исках да го заведа в болницата, но той твърди, че е наред…
За секунда Клеър се вледени, когато си припомни изплашената молба на Миранда: "Моля ви, не ме изпращайте там. Вие не знаете… не знаете какво ще направят…" Тя говореше за болницата.
— Но сега той е добре, нали?
— Днес изглежда наред. — Майката на Клеър издуха носа си и когато заговори отново, гласът й прозвуча по-ясно и по-силно. — Съжалявам, че те притеснявам, скъпа. Аз просто нямах представа… Като си помисля, ми се струва толкова странно, че си живяла тук толкова време и никога не си ни споменала нито дума за… ситуацията. — Имаше предвид вампирите.
— Ами, ако трябва да съм честна, не мислех, че ще ми повярвате — рече Клеър. — А и извънградските разговори се подслушват. Те са ви казали това, нали?
— Да, казаха ни. Излиза, че ти си ни защитавала. — Смехът на майка й прозвуча доста треперливо. — Предполага се, че родителите трябва да закрилят децата си, Клеър. Досега сме го правили, нали? Наистина мислехме, че на това място ще си в по-голяма безопасност, отколкото съвсем сама в Масачузетс или Калифорния…