Клеър сдържа кръвнишкия си поглед.
— Мислех, че мразиш Исандре. Но въпреки това ще отидеш с нея.
— Мразя я. И ще отида. — Шейн набута храната в устата си — явно извинение, за да сложи край на разговора или поне да избегне продължаването му.
Ева се прокашля.
— Може би трябва, не зная, да ви оставя насаме? Защото всичко това започва да ми прилича на онези реалити шоута, в които не желая да участвам. Предлагам ви да посетите изповедалнята. Поотделно.
Шейн и Клеър не й обърнаха внимание.
— Не ти казах, защото ти не можеш да направиш нищо — каза Шейн. — Никой нищо не може да направи.
— Престани да говориш с пълна уста.
— Ти ме попита!
— Аз… — Клеър внезапно усети, че сълзите напират в очите й. — Просто исках да поговориш с мен, това е всичко. Но предполагам, че дори това не можеш да направиш.
Тя взе чинията с недоизядената си лазаня и чашата със сока и ги отнесе горе в стаята си. Сега беше неин ред да беснее, да тръшка врати и да се цупи. И смяташе да го направи както трябва.
Избухна в сълзи в секундата, в която вратата се хлопна зад нея. Сложи всичко върху скрина и се свлече в нещастна купчинка в ъгъла. Отдавна не беше плакала така, не и заради нещо толкова глупаво, но просто не можеше… не искаше…
На вратата се почука.
— Клеър?
— Върви си, Шейн. — Изрече го без никакъв ентусиазъм и той сигурно го бе доловил. Отвори вратата. Донякъде очакваше той да се втурне към нея, да я грабне в обятията си, ала вместо това Шейн само… стоеше там. И върху лицето му бе изписана смесица от раздразнение и смут.
— И защо се цупиш, какво те засяга всичко това? — попита я той. Беше напълно разумен въпрос, толкова абсолютно логичен, че я накара да ахне и да заплаче още по-силно. — Аз трябва да се обличам в тъп костюм. Аз трябва да се преструвам, че не искам да пронижа с кол сърцето на тази кучка, не ти.
— Но ти ще отидеш! Защо е нужно да го правиш? Ти… аз си мислех, че я мразиш…
— Защото тя каза, че ще те убие, ако не отида. И защото зная, че думите и не са празна заплаха. Тя ще го направи. Сега доволна ли си?
Той затвори тихо вратата. Клеър не можеше да поеме дъх. Болката в гърдите й я задушаваше, имаше чувството, че това е последното й издихание. Чу се да издава звук, ала не можеше да определи дали е и на сълзи, гняв или болка.
Накрая сълзите пресъхнаха и Клеър изтри мокрите вадички по страните си. Чувстваше се обидена, наранена, сама и виновна за всичко. Вечерята не я блазнеше, искаше единствено да се сгуши под завивките с най-голямата и най-пухкава плюшена играчка, която може да намери.
Но не можеше да го направи.
Когато отвори вратата на стаята си, завари Шейн да седи отвън на пода, подпрян на стената. Вдигна глава към нея.
— Свърши ли? — попита. Очите му също бяха зачервени. Не точно насълзени, но… имаше нещо. — Защото този под никак не е удобен.
Клеър се отпусна до него. Той я прегърна през раменете, а главата й се оброни на рамото му. Имаше нещо толкова успокояващо в начина, по който пръстите му галеха косата й, в мекия ритъм на дишането му. В сладката утеха на солидното му тяло до нейното.
— Не й позволявай да те нарани — прошепна момичето. — Господи, Шейн…
— Не се тревожи. Майкъл ще бъде там и съм напълно сигурен, че ще се намеси, ако тя се опита. Но аз искам ти да си в безопасност. Обещай ми, че докато ни няма ще останеш при родителите си или нещо подобно. Не… — каза, когато тя отвори уста, за да възрази. — Не, само ми обещай. Трябва да зная, че с теб всичко ще е наред.
Тя кимна нещастно.
— Обещавам — пророни и пое дълбоко дъх, за да пропъди мъчителните мисли. — И какъв тъпанарски костюм ще носиш?
— Не питай.
— Включва ли кожа?
— Да, всъщност мисля, че навярно включва. — Прозвуча, сякаш се ужасяваше от перспективата. Въпреки всичко тя се насили да се усмихне.
— Нямам търпение да те видя. Шейн удари главата си в стената.
— Жени.
Следващото й посещение в лабораторията на Миърнин започна с изненада. Когато Клеър слезе по стълбите, видя светлина от запалена лампа и първата й мисъл беше: „О, Боже, той е излязъл от килията си.“ Втората беше, че е по-добре да подготви пистолета със стрелите и тъкмо отваряше ципа на раницата си, за да го извади, когато видя, че всъщност това съвсем не беше Миърнин.
В претъпканата слабо осветена лаборатория — която повече приличаше на склад с остаряло оборудване — имаше стол и настолна лампа. На стола седеше не друг, а Оливър и прелистваше страниците на някакво старо списание, което сякаш всеки миг щеше да се разпадне.