Клеър сложи пръст на спусъка на пистолета, за всеки случай, макар че не бе сигурна каква е подходящата доза в подобна ситуация.
— О, отпусни се, няма да те нападна, Клеър — рече Оливър с отегчен глас. Дори не вдигна глава. — Освен това напоследък сме в един и същ отбор. Или не си чула?
Тя слезе бавно по оставащите стълби.
— Предполагам, че не съм. Имаше ли обява? — Не можеше да отрече, че той се притече на помощ, когато Ева му се обади заради Бишъп, но това, според критериите на Клеър, не го правеше задължително техен съюзник.
— Когато натрапници заплашват обществото, обществото се обединява срещу натрапниците. Това е правило старо като първобитно общинния строй. Двамата с теб сме членове на едно и също общество и имаме общ враг.
— Господин Бишъп.
Оливър вдигна глава и отбеляза с пръст мястото, до което бе стигнал.
— Предполагам, че имаш въпроси. Аз щях да имам, ако бях на твое място.
— Добре. Колко отдавна го познаваш?
— Не го познавам. Съмнявам се, че някой жив днес го познава.
Клеър се настани на паянтовия стол срещу него.
— Но си го срещал.
— Да.
— Тогава, кога си го срещал?
Оливър наклони глава и тя си спомни как навремето го бе мислила за мил, съвсем нормален човек. Но вече не беше толкова мил.
Нито беше нормален човек.
— Срещал съм го в Гърция — рече той. — Преди време. Не мисля, че узнаването на конкретните обстоятелства ще ти е особено полезно. Нито пък успокояващо, като се замисля.
— Опитвал ли си се да го убиеш?
— Аз? — Оливър се усмихна бавно. — Не.
— А Амели?
Той не отговори, но продължи да се усмихва. Тишината се проточи достатъчно дълго, за да й се прииска да закрещи, но тя знаеше, че целта му е да я накара да започне да плещи глупости.
Но тя не го направи.
— Работите на Амели не те засягат — каза накрая Оливър. — Предполагам, че си слушала дрънканиците на Миърнин. Признавам, че го намирам за удивително, че той все още е сред нас. Мислех, че отдавна е мъртъв и погребан.
— Като Бишъп?
— Миърнин е доста луд, нали знаеш. И е така още откакто го помня, макар че напоследък състоянието му със сигурност доста се е влошило. — Очите на Оливър добиха отнесено изражение. — Той толкова много обичаше лова, но след това винаги се превръщаше в жалък хленчещ идиот. Не съм изненадан, че обвинява за собствената си слабост някаква… митична болест. Някои просто не са създадени за подобен живот.
Клеър най-малко бе очаквала подобно изявление и то я свари абсолютно неподготвена.
— Ти не вярваш, че болестта съществува?
— Не вярвам, че само защото Миърнин и още неколцина са… дефектни, това означава, че всички ние умираме. Не.
— Но… вие не можете… хм…
— Да се възпроизвеждаме? — Оливър го изрече съвсем безстрастно. — Може би просто не желаем.
— Ти си се опитал да превърнеш Майкъл.
О, не биваше да казва това, наистина не биваше; лицето на Оливър се напрегна, в очите му проблесна червен пламък.
— Така казва Майкъл.
— Както и Амели. Искал си… — искал си да установиш тук свое влияние. Да имаш собствени последователи. Ала не си могъл да го направиш. Това те е изненадало, нали? Защото изведнъж ти… не си бил способен да го постигнеш.
— Слушай, хлапе — заговори Оливър, — по-добре обмисли много внимателно следващото нещо, което ще ми кажеш. Много, много внимателно.
Последва нова порция мълчание, докато се взираше в нея, и този път Клеър извърна поглед. Изтръска невидима прашинка от раницата си.
— Трябва да се заемам с работа — заяви тя. — А ти не бива да си тук, без знанието на Амели.
— А откъде си сигурна, че тя не знае?
— Ако знаеше, тук щеше да има някой, който да те наблюдава — изтъкна девойката и в отговор бе удостоена със студена усмивка.
— Умно момиче. Да, много добре. Ще ми наредиш да си тръгна ли?
— Не мисля, че мога да ти нареждам каквото и да било, Оливър, но ако искаш да се обадя на Амели… — Извади мобилния си телефон, отвори го и затърси в списъка с имената.
Оливър се замисли дали да я убие. Тя видя желанието да проблясва върху лицето му, ясно като слънчев изгрев, и едва не набра номера.
После всичко отмина и той отново само се усмихваше. Стана и й кимна.
— Няма нужда да безпокоиш Основателя за такава глупост — рече. — Тръгвам си. Във всеки случай може да прочетеш един куп абсурдни и откачени бълнувания, докато си седиш някъде.
Захвърли списанието върху купчината, разпръсната до стола, и си тръгна, заобикаляйки с безгрижна грация купчините книги и струпаните мебели. Не изглеждаше да бърза, но преди тя да успее да мигне, вече бе изчезнал като сянка по стълбите.