Очите на Амели се разшириха. Не много, но достатъчно, за да стане ясно на Клеър, че наистина успя да я изненада.
— А ти защо искаш да присъстваш?
— Моника каза, че това ще е светското събитие на сезона — рече Клеър. Не беше сигурна, че шегата й ще се приеме. Амели притежаваше чувство за хумор, но доста странно и невинаги разбираемо.
Днес обаче то напълно отсъстваше.
— Добре, истината е, че се тревожа за Майкъл и Шейн. Просто искам да съм сигурна… да съм сигурна, че са добре.
— И как ще се увериш в това, след като дори аз не мога? — Амели не дочака отговор, защото очевидно нямаше такъв. — Ти искаш да наблюдаваш момчето, за да си сигурна, че няма да падне в мрежите на Исандре. Така ли е?
Клеър преглътна и кимна. Не беше само заради това, но до голяма степен бе точно така.
— Това е загуба на време. Не — отсече Амели, — ти няма да присъстваш, Клеър. Ще ти го кажа изрично, ще съм абсолютно откровена, за да ме разбереш, не мога да те рискувам. Ти няма да присъстваш на това събитие. Нито ти, нито Миърнин. Ясно ли е?
— Но…
Гласът на Амели се извиси до вик.
— Ясно ли е? — Гневът и пронизваше като кама и Клеър ахна, сетне преглътна. Искаше да отстъпи, да се скрие от ужасния пламък в очите на Амели, но знаеше, че няма да е разумно. Достатъчно дълго бе общувала с Миърнин, за да знае, че отстъплението е признак на слабост, а слабостта предизвиква нападение.
Амели продължаваше да се взира в нея, неподвижна и безмълвна, а от нея се излъчваше някаква първична ярост, която Клеър не можеше да разбере.
— Господарке — обади се един от охранителите. — Трябва да тръгваме. — Прозвуча така, сякаш ги очакваха някъде другаде, ала Клеър имаше странното чувство, че той съзнателно се бе намесил. Предоставяше на Амели извинение да се оттегли.
— Да — рече тя. В гласа й прозвуча дрезгава нотка, която Клеър не бе долавяла никога досега. — На всяка цена трябва да стоиш настрана и да ни оставиш да се справим с това. Чу какво ти казах, Клеър. Предупреждавам те да не подлагаш на изпитание търпението ми. Ти си ценна за мен, но не си незаменима, а в този град имаш приятели и семейство, които далеч не са толкова полезни.
Последното не бе нищо друго, освен открита заплаха. Клеър кимна бавно.
— Кажи го на глас — заповяда Амели.
— Да. Разбирам.
— Добре. Не ме безпокой отново. Можеш да си вървиш.
Клеър отстъпи назад към стълбите. Дори слезе заднешком две стъпала, преди да се обърне и да забърза надолу. Когато измина половината път, се сети, че бутонът за отварянето на вратата от вътрешната страна се намира на горния етаж, скрит в страничната облегалка на дивана, върху който седеше Амели.
Ако Амели не искаше да я пусне да излезе, тя нямаше да може да си тръгне.
Клеър стигна до площадката в подножието на стъпалата. Вратата все още беше затворена. Погледна нагоре към стълбите и видя да се движат сенки, но не чу нищо.
Светлините угаснаха.
— Не — прошепна Клеър и страхът я връхлетя от главата до петите, все едно отгоре й бяха лиснали кофа с ледена вода. Ръката й се протегна слепешком към затворената врата. — Не, не прави това…
Нещо се бе променило в Амели. Вече не беше студената, сдържана кралица. Беше… по-животинска. По-яростна.
И Клеър най-после разбра: Амели беше по-гладна.
— Моля ви — промълви девойката в мрака. Знаеше, че нечии уши я чуваха. — Моля ви, пуснете ме.
Разнесе се остро изщракване и чак тогава вратата под пръстите й помръдна и се завъртя навън. Клеър сграбчи с две ръце страничния ръб и я отвори. Внезапно се озова в коридора и когато погледна назад, видя, че вратата се затваряше.
Облегна се трепереща върху стената.
Няма що, мина много добре, помисли си язвително.
Искаше да изкрещи, но беше сигурна, че това щеше да е лоша, много лоша идея.
На долния етаж входната врата се отвори и затвори и Клеър чу трополенето на тежки обувки по дървения под.
— Ева? — извика тя.
— Да — прозвуча умореният отговор на приятелката й. — Идвам.
Изглеждаше още по-зле, отколкото звучеше. Червеният тоалет, който преди толкова много й отиваше, сега сякаш крещеше, задушаваше я; Ева все едно всеки миг щеше да рухне, а от състоянието на грима й си личеше, че вече е проляла доста сълзи.
— О — прошепна Клеър. — Ева…
Приятелката й се опита да се усмихне, но май не й бяха останали много усмивки.
— Много е тъпо да се разстройвам заради Моника, нали? Но си мисля, че тъкмо заради това боли толкова много. Не е като той да покани някое мило или готино момиче. Трябваше да избере онази ходеща обществена болест. — Ева избърса очите си с опакото на ръката. Очната линия и спиралата за мигли образуваха истинска готическа цапаница, а по страните й се стичаха мръсни черни вадички. — Не ми казвай, че му е било заповядано да го направи. Не ми пука дали е така, можеше поне да ми каже. И защо не спориш с мен?