Петъците обикновено бяха готини дни в колежа, занятията бяха за напреднали; дори повечето от преподавателите бяха в добро настроение.
Но не и този петък. Във въздуха, заедно с хапещия студен вятър, се усещаше странно напрежение. Първият й преподавател за деня избухна заради иззвъняването на мобилен телефон и докара до рев една второкурсничка, като я изхвърли най-безцеремонно от курса, изпращайки я при по-слабите студенти. Вторият й час не беше по-добър; преподавателят имаше главоболие, може би махмурлук, и беше яко сърдит на целия свят — явно твърде много, за да си дава труд да говори по-бавно или да отговаря на въпроси.
Единственото хубаво нещо в третия й час беше убедеността й, че ще приключи за по-малко от час. Професор Андерсън толкова шумно бе оповестил днешния уж „изненадващ тест“, че само някой глух непукист би дошъл неподготвен. Андерсън беше един от онези професори, които ти дават много възможности, но тестът си оставаше тест и точка. Даваше само по два на година. Ако не издържиш и двата, се издънваш тотално. Носеше му се славата на усмихнат симпатяга, но никога не позволяваше на някой да се яви повторно на теста, за да си повиши оценката, или поне така бе чувала Клеър.
Специализантите по история обичаха да наричат часовете му Андерсънвил, което не беше особено забавно сравнение с военнопленническия лагер на Конфедерацията по време на Гражданската война. Клеър беше учила като луда, за да е абсолютно сигурна, че ще изкара с отличен теста и дори ще й остане време от часа.
Тъй като малко бе подранила, тя се отби в тоалетната и подпря внимателно раницата на стената на кабинката, докато вършеше естествените си нужди. Тъкмо преговаряше наум дати и събития, когато чу тих, приглушен смях откъм близките мивки. Нещо в този смях я накара да замръзне — не беше невинен смях. Имаше нещо зловещо в него.
— Чух, че днес в Андерсънвил ще има тест — каза гласът. Познат глас. Беше Моника Морел. — Хей, този цвят добре ли е?
— Супер — откликна Джина, влизайки съвсем съвестно в ролята си на приятелка Подмазвач номер едно. — Това ли е модното червено за сезона?
— Да, предполага се, че блести. Блести ли?
— О, да.
Клеър свърши работата си, стисна раницата си и събра сили за предстоящия сблъсък. Опита се да си придаде невъзмутим вид, все едно изобщо не й пукаше за Моника, Джина и Дженифър, окупирали три от четирите умивалници в тоалетната. Нито че вътре нямаше никой друг.
Моника докосваше яркочервените си като на проститутка устни и изпращаше целувки към отражението си в огледалото. Клеър гледаше право напред. Вземи сапуна. Пусни водата. Измий…
— Хей, откачалке, имаш час в Андерсънвил, нали?
Клеър кимна. Насапуниса ръцете си, изплакна ги и се протегна към рулото с хартиени кърпи.
Дженифър взе раницата й и я отмести така, че Клеър да не може да я стигне.
— Хей! — Тя посегна към раницата, но Дженифър я отдръпна още по-нататък, после Моника улови китката й и щракна нещо метално около нея. За една безумна секунда Клеър си помисли: „Тя е сменила гривната си с моята. Сега аз съм собственост на Оливър…“
Но нещото се оказа метални белезници и Моника се наведе, за да закопчее другия им край за металната колона на близката кабина.
— Е, Клеър — изрече самодоволно, отстъпи и сложи ръце на кръста, — мисля, че ти предстои да разбереш точно колко строг може да бъде малкият генерал. Но да не ти пука. Сигурна съм, че си такъв гений, че ще можеш да попълниш всички онези отговори само със силата на мисълта си или нещо такова.
Клеър задърпа белезниците, макар да знаеше, че е глупаво и напразно; никъде нямаше да може да отиде. Изрита стената на кабината. Беше достатъчно здрава, за да издържи поколения студенти; силата на отчаянието й нямаше да я накара да се огъне.
— Дай ми ключа! — извика тя.
Моника го разлюля пред очите й — малък, сребрист, недостижим.
— Този ключ ли? — Проклетницата го хвърли в тоалетната чиния в първата кабина и пусна водата. — Леле, колко съм непохватна, изтървах го. Ти чакай тук. Аз ще отида да повикам помощ!
Всички се засмяха. Дженифър плъзна презрително раницата й по пода към нея.
— Ето — рече тя. — Може да поискаш да позубриш за теста или нещо друго.
Клеър отвори раницата с мрачна физиономия и затърси нещо, каквото и да е, което би могла да използва като шперц, за да отключи белезниците. Не че изобщо някога бе виждала шперц, но би могла да се научи. Трябваше да се научи. Не си даде труд дори да вдигне глава, когато трите момичета излязоха смеейки се от тоалетната.
Изборът й се свеждаше до два кламера, фиба за коса и силата на яростта си, която, за съжаление, не би могла да разтопи метал. Само мозъка й.