Клеър извади от джоба мобилния си телефон и премисли възможностите си. Нямаше да се изненада, ако се окаже, че Ева или Шейн имат опит с белезници — и как да се освобождават от тях — ала не беше сигурна, че би могла да понесе въпросите им.
Обади се в полицейското управление на Морганвил и помоли да говори с Ричард Морел. След кратко забавяне я свързаха с телефона в патрулната му кола.
— Обажда се Клеър Денвърс — представи се тя. — Аз… имам нужда от помощ.
— Каква помощ?
— Сестра ти… ме закопча с белезници в тоалетната.
А имам тест. Нямам ключ. Надявах се, че ти…
— Виж, съжалявам, но съм на път по сигнал за домашно насилие. Ще ми отнеме час, за да стигна при теб. Не зная какво си казала на Моника, но ако само…
— Какво, да се извиня? — озъби се Клеър. — Не съм казала нищо. Тя ме нападна от засада, изхвърли ключа в тоалетната, а аз трябва да отида в час!
От въздишката на Ричард телефонът сякаш завибрира.
— Добре, ще дойда възможно най-бързо.
Той затвори. Клеър заръчка ключалката на белезниците с фибата, докато минутите отминаваха. Тик–так… така отлиташе оценката й в Андерсънвил…
Когато най-после Ричард Морел се появи с ключ за белезниците й и я освободи, залата вече беше тъмна. Клеър тича по целия път до кабинета на професор Андерсън и едва не припадна от облекчение, когато видя, че вратата му е отворена. Той трябваше да й даде втори шанс.
Професорът говореше с друга студентка, която беше с гръб към Клеър; тя се спря на прага, трепереща и задъхана и преподавателят я изгледа намръщено.
— Да? — Беше млад, но русата му коса вече олисяваше на темето. Обичаше да носи спортни сака, които би харесал мъж, два пъти по-възрастен от него; може би смяташе, че туидът и кожените кръпки на лактите ще накара хората да го възприемат по-сериозно.
На Клеър не й пукаше как изглежда. Интересуваше я единствено това, че поставяше оценки.
— Сър, здравейте, аз съм Клеър Денвърс, в…
— Зная коя си, Клеър. Ти пропусна теста.
— Да, аз…
— Не приемам извинения, с изключение на смърт или сериозно заболяване. — Огледа я. — Не забелязвам у теб нито едно от двете.
— Но…
Сега другата студентка я наблюдаваше със злобно светнали очи. Клеър не я познаваше, но тя имаше сребърна гривна и Клеър бе готова да се обзаложи, че е някоя от скъпите дружки на Моника. Лъскава тъмна коса, подстригана в готическа прическа, съвършен грим. Дрехи, които говореха за опустошени кредитни карти.
— Професоре — заговори момичето и му прошепна нещо. Очите му се разшириха. Непознатата събра учебниците си и си тръгна, като заобиколи Клеър от разстояние.
— Сър, аз наистина… вината не беше моя…
— От това, което току-що чух, вината е съвсем твоя — прекъсна я професорът. — Тя каза, че си заспала в тоалетната. Заяви, че е минала покрай теб на път за часа.
— Не бях заспала! Бях…
— Не ме интересува къде си била, Клеър. Интересува ме къде не си била, а по-точно зад чина си в посоченото време да правиш теста по моя предмет. А сега те моля да си вървиш.
— Бях закопчана с белезници!
Думите й го сепнаха за миг, но после поклати глава.
— Не се интересувам от момичешки лудории. Ако работиш упорито през останалата част от семестъра, все още имаш възможност да изкараш изпита. Освен ако не пожелаеш да се откажеш. Мисля, че разполагаш с още ден или два, за да решиш.
Той просто не я слушаше. И, осъзна Клеър, нямаше и намерение да я изслуша. Всъщност изобщо не го бе грижа за проблемите й. Всъщност не го беше грижа за нея.
Тя се втренчи в него за няколко секунди, опитвайки се да открие някакво съчувствие, но видя само раздразнение на човек, погълнат единствено от себе си.
— Приятен ден, госпожице Денвърс — промърмори преподавателят и се настани зад бюрото си. Тя повече не съществуваше за него.
Клеър преглътна думите, които навярно само щяха да доведат до изключването й и реши да пропусне останалите занятия за деня и да се прибере у дома.
В едно затънтено кътче на съзнанието й един часовник тиктакаше. Отброяваше времето, оставащо до бала с маски на Бишъп.
Имаше едно–единствено успокоително нещо в теорията за пълния апокалипсис на града: това поне означаваше, че няма да се провали по никоя дисциплина.
Късно следобед, тъкмо когато си мислеше, че петъкът й няма как да стане по-ужасен, в къщата наминаха посетители.
Клеър се взря в шпионката и видя тъмна, къдрава коса. Злобна усмивка.