— И не се връщайте повече!
Силата секна и внезапната празнота остави Клеър разтреперана. Тя се вкопчи за няколко секунди в рамката на вратата, но достатъчно дълго, за да види как двамата вампири отпрашват с колата, после залитайки се върна в дневната. Шейн седеше на дивана с разкопчана до кръста риза, обхванал главата си с ръце.
Трепереше.
— Добре ли си? — попита тя.
Той кимна конвулсивно, без да я поглежда. Майкъл отвори вратата на кухнята и дойде право при нея. Държеше кърпа и започна да бърше кръвта от лицето и ръцете й с груби, отсечени, неловки движения.
— Как го направи? — попита той. — Дори аз не мога… не и по заповед. Не и по този начин.
— Не зная — отвърна девойката. Чувстваше се отмаляла и замаяна и приседна на дивана до Шейн. Той закопчаваше ризата си. Пръстите му се движеха бавно и неуверено.
— Шейн? — Майкъл застана до него, а гласът му прозвуча загрижено.
— Да, човече, добре съм — промълви Шейн отпаднало. — Тя може и да ме притежава, но не може да влезе във владение на собствеността си до утре вечер. Не мисля, че ще рискува да се върне. Не и само заради мен. — Чак сега погледна към Майкъл, който кимна рязко. — Не искам да те моля, но…
— Не е нужно да ме молиш — прекъсна го Майкъл. — Ще съм нащрек, ще внимавам и ще те пазя. Доколкото мога.
Двамата удариха юмруците си.
— Трябва да си взема душ — рече Шейн и се запъти към стълбите. Не се движеше като Шейн, съвсем не — беше твърде бавен, с натежали крака, твърде… победен.
Майкъл бе дал обещание, но Клеър се страхуваше — при това много — че няма да може да го спази. След като се озоват далеч от тази къща, разделени и изолирани, никой нямаше да е в състояние да спре Исандре да направи каквото си пожелае с Шейн. С Майкъл. С всеки друг.
Ако Джейсън казваше истината, когато дойде в къщата, за да говори, то тогава Оливър е имал какво да им каже. И може би все още имаше.
Може би, някак си, това щеше да помогне на Шейн.
Всъщност това бе единственото, за което Клеър се сещаше, че би могло да помогне.
Когато пристъпи прага на кафенето на Оливър, Клеър се натъкна на по-големи неприятности, макар че те не бяха толкова очевидни, колкото бе нахлуването на Франсоа и Исандре в дневната на къщата. Всъщност, на Клеър й бяха нужни няколко секунди, за да разбере какво не е наред, защото на пръв поглед всичко изглеждаше нормално.
Но не беше.
Ева седеше кротко на една маса срещу Оливър, за когото се бе заклела, че по-скоро ще прониже с кол, отколкото да го погледне отново. И каквото и да му казваше тя, Оливър слушаше замислено, с наклонена глава и съсредоточено изражение. А върху устните му играеше едва забележима усмивка и той бе приковал поглед в лицето на Ева толкова настойчиво, че кожата на Клеър настръхна.
Щеше да привлече вниманието им, застанала като пълен идиот в средата на заведението, независимо че мястото бе доста оживено. Затова се обърна и се насочи към бара, където, за да оправдае присъствието си, си поръча кафе мока, което всъщност не й се пиеше. Ева бе толкова погълната от това, което казваше, че не бе разбрала, че Клеър е влязла, но Оливър я бе забелязал; Клеър го усещаше, въпреки че той нито веднъж не бе погледнал към нея.
Тя плати четири долара и взе прекалено скъпата, но вкусна напитка, за да я изпие на свободната маса близо до предния прозорец, където имаше достатъчно студенти, за да остане незабележима. Обаче нямаше защо да се притеснява; Ева се изправи и се насочи право към изхода, без да погледне наляво или надясно, мина с маршова стъпка през вратата и се озова на улицата. Беше облечена в черна сатенена пола до глезените, която напомни на Клеър за вътрешната облицовка на ковчег, и пурпурно кадифено горнище. Изглеждаше слаба и крехка.
И уязвима.
— Ужасно, на какво само са способни момичетата, за да привличат внимание — отбеляза Оливър и се настани на стола срещу Клеър. — Не мислиш ли, че малко прекалява с манията си по мрачното и зловещото?
Клеър не се хвана на въдицата му, само го изгледа. Слънчевият лъч бе твърде близо до него и се промъкваше все по-близо. Още няколко минути и щеше да го докосне по рамото. Знаеше, че той, като повечето по-стари вампири, донякъде е имунизиран срещу светлината, но пак щеше да го заболи.
Оливър знаеше за какво си мисли. Погледна към топлата струя светлина и отмести стола си настрани, достатъчно, за да спечели още няколко минути в сенките.
— Защо миналата вечер изпрати Джейсън? — попита тя.
— Защо мислиш, че аз съм го изпратил?
— Той така каза.
— И откога Джейсън е достоверен източник на информация? Аз пък смятах, че той е откачен убиец, който преследва собствената си сестра.