Миърнин вдигна мълчаливо ръка и нави ръкава си. Откритата кожа беше бяла като алабастър и когато хвана ръката му, тя й заприлича толкова на човешка, колкото меката кожа приличаше на мрамор. Клеър измъкна малката кутия, която бе пъхнала в колана на клина — беше й я дал доктор Милс и вътре имаше спринцовка и шишенце с лекарството. Беше се упражнявала да бие инжекции в портокал, но това сега бе доста по-различно.
— Ще се постарая да не ти причиня болка — увери го тя. Миърнин завъртя очи.
Ръцете й трепереха, докато забиваше иглата в гумената запушалка на шишенцето и пълнеше спринцовката. Натисна буталото, за да излязат няколко капки на върха на иглата и пое дълбоко дъх.
Надяваше се, че Миърнин доброволно ще й позволи да му бие инжекцията. Той не изглеждаше настроен за съпротива, поне не още; стоеше пасивно, докато Клеър нагласяваше иглата върху хладната синя изпъкналост на вената му.
— Готов ли си? — попита тя. Май въпросът бе насочен повече към нея самата, отколкото към него. Той изглежда го знаеше, защото се усмихна.
— Имам ти доверие — рече.
Клеър натисна иглата, която проникна през кожата му и навлезе по-дълбоко. За секунда имаше кратка съпротива, докато пробие повърхността на вената, но след това се плъзна с лекота навътре.
Тя натисна бързо буталото и после издърпа иглата. Малка капка кръв се появи на мястото на убождането и тя я изтри с палец, оставяйки едва забележима следа върху бледата му кожа.
Вдигна глава и видя, че зениците му се свиха и почти изчезнаха. Завладя я абсолютен ужас, карайки я да замръзне на място. Широката яркочервена уста на Миърнин се усмихваше, а около него витаеше нещо, което никак, никак не бе наред…
После всичко изчезна, той примигна и зениците му започнаха да се разширяват, докато достигнаха нормалните си размери. Той потръпна и въздъхна дълбоко.
— Неприятно — промърмори. — А, ето затоплям се. Това вече е приятно.
— Не те заболя, нали?
— Не обичам иглите.
Което бе достатъчно забавно, за да я накара да се разсмее. Той се намръщи насреща й, но тя продължи да се киска. Наложи се да закрие устата си с длан, когато смехът й се извиси и изтъня до истерични нотки. Стегни се, Клеър.
— По-добре ли си? — попита го тя. Арогантността на Миърнин се бе завърнала и пролича съвсем очевидно в погледа, който й хвърли, докато тя прибираше спринцовката и шишенцето в кутията.
— Не бях зле — отвърна той. — Но оценявам загрижеността ти.
Коридорът свърши пред бяла двукрила люлееща се врата и Миърнин улови ръката й и я повлече направо към нея.
— Почакай! По-бавно!
— Защо?
— Защото искам да съм сигурна, че ти си…
— Compus mentis? Това е на латински, Клеър. Означава…
— Че си психически здрав, нормален, да, зная.
— Не плещя глупости. А и не мисля, че поначало имах нужда от онази инжекция — додаде той обидено.
Това е най-плашещото в цялата работа, каза си Клеър — Миърнин наистина не би могъл да каже кога разумът му изневерява и го обзема лудостта.
Както и да е, тя се надяваше това да е най-страшната част. От нетърпението, изписано върху лицето на спътника й, тя се боеше, че може да стане много по-лошо.
От другата страна на вратата се намираше кръглото фоайе в сградата на Съвета на старейшините, което бе претъпкано. Всички стояха и разговаряха, стиснали високи тесни чаши с шампанско или вино, или нещо, което беше твърде гъсто, за да е вино. И всички бяха в костюми и с маски на лицата.
— Ти беше прав — прошушна Клеър на Миърнин. — Мисля, че всички вампири в града са тук тази вечер.
— И всеки един от тях е довел по един приятел от човешката раса — допълни той. — Но мисля, че ти си единствената, която знае истинската причина за това.
Клеър мярна първо Дженифър, която се перчеше, увесена на ръката на Франсоа, протежето на Бишъп. Беше облечена в костюм от шейсетте години с избелено тясно горнище и миниатюрна поличка, обувки с високи платформи и бижута със знака на мира. Маската й явно бе хрумване в последния момент. Съвсем очевидно целта на целия й костюм бе да я разголи колкото се може повече, но без да е съвсем гола. Добра работа, помисли си Клеър. Франсоа явно напълно одобряваше тоалета на придружителката си. Той се бе издокарал като Зоро, целият в черен сатен и кожа, на главата с плоска испанска шапка.
Близо до Дженифър стоеше Моника, облечена като Мария Антоанета — от ниско изрязания корсаж до широките поли на роклята. Около шията си бе завързала червена панделка, а в ръката си държеше миниатюрна гилотина, от което на Клеър леко й се повдигна. Беше се вкопчила в ръката на… Майкъл. Който, дори и с маската, имаше вид на някой, копнеещ да се намира някъде далеч оттук, много далеч, където и да е другаде, но не и редом с Моника. Той беше облечен като свещеник, със семпло черно расо и бяла якичка. Не се виждаше никакъв кръст.