„Слушай!… Май нищо, само тишина.“
„Но, скъпи, ние сме сами.“ — Тя била още сънена. Хвърлила поглед към заключената врата. И за момент се отвратила от еснафските му страхове; от какво толкова се бои — от крадци, шпиони, съпрузи?
„Какво е това?“
Чувам само собствения си глас. — Жълти очи, в които няма и следа от божественост; той е слаб, като изсечен от скала бог, с разрошени мустаци. — Дали не се знаем от някой наш предишен живот? „Сърцето, което не спира да бие.“
Той изтананикал насмешливо една популярна мелодия.
„Ти не си за мен жена, не мога твоя тип да одобря.“
Думите я накарали да се свие като сритано псе, особено след като само допреди миг я бе целувал, превивал тялото й в редуващи се тръпки на болка и удоволствие с онази неугасима настойчивост, която — сега вече знаеше — бе присъща единствено на страстта му, но не и на самия него.
„Какво искаш?“ — попитала тя и го зашлевила през лицето, ала само след миг усетила парещия му отговор върху собствената си буза — като пръски, които се разбиват в лицето й. Тогава той отново взел да се прави на шут, а тя избухнала в неудържим смях.
Този необичаен превод на чувствата на езика на жестовете, които противоречат на думите, и думи, които противоречат на жестовете, я бе объркал окончателно. Имала нужда някой да й каже дали да плаче, или да се смее.
Що се отнася до Пърсуордън, той, подобно на Рилке, смяташе, че никоя жена не може да добави нищо ново към сумарния образ на Жената, и след наситата бързо намерил убежище сред благодатта на въображението — истинското поле за изява на твореца. И може би затова й се сторил студен и безчувствен. „Някъде дълбоко в теб дреме зъл и дребен англикански пастор“ — казала му тя и той се замислил сериозно върху достойнствата на това нейно наблюдение. „Може би — отвърнал и побързал да добави: — Но ти нямаш чувство за хумор и именно тази липса те е превърнала във враг на удоволствието. Врагът. Към всяко изживяване пристъпваш с предварителни очаквания. В това отношение аз съм далеч по-голям езичник от теб.“ И се разсмял. Откровеността може да бъде по-жестока от всичко друго.
Аз също си мисля, че той страдаше от „цялата тази кал, която хвърлят по теб колелата на живота“ — така бе писал някъде. Беше се постарал, доколкото може, да я остърже от себе си, с други думи — да заживее в по-спретнат вид. Трябваше ли сега да се обременява с ревностната страст на една Жюстин, да затъва в блатистата периферия на оня тип личност, която сам преди време бе успял да преодолее с толкова усилия? „За бога, не!“ — каза си. Сега разбираш ли какъв глупак беше той?
Животът му винаги е бил разнообразен и пълноценен; бе заемал различни дипломатически постове с назначение от Форин офис, повечето, поне така си мисля, свързани с културните отношения. Работата му го бе отвеждала в няколко чужди страни и говореше добре най-малко три езика. Беше женен и имаше две деца, въпреки че живееше отделно от съпругата си и никога не говореше за нея, без да се разтрепери, макар че редовно си разменяха любезни писма и той най-съвестно и стриктно й изпращаше пари. Какво друго? Да, истинското му име беше Пърси, но той се отнасяше с прекалена чувствителност към него, предполагам, заради алитерацията; затова бе избрал името Лудвиг, с което подписваше книгите си. И винаги много се забавляваше, когато литературните критици подмятаха, че вероятно е с немско потекло.
Според мен онова, от което Жюстин най-вече се плашеше и същевременно изпитваше удоволствие, бе презрителното му отношение към Арнаути и неговата книга „Нрави“. И обърни внимание, това също беше преиграване, защото всъщност той най-искрено се възхищаваше от книгата. Но това не му пречеше да я използва като пръчка, с която да налага Жюстин, твърдейки, че бившият й съпруг е бил „тягостен тъмничар на душата й, самият той разяждан от безброй комплекси“. Трябва да кажа, че това наистина й доставяше удоволствие. Разбираш ли, изведнъж в живота й се появява човек, който не отдава никакво значение на нейните превземки и отказва да я възприеме като медицински случай. Разбира се, по този начин Пърсуордън, клетият глупак, само се мъчеше да се отърве от нея, ала тактиката му не се оказа много сполучлива. Все пак, като доктор, аз съм готов да потвърдя терапевтичния ефект на обидните грубости в случаи, където медицината е безпомощна! И наистина, ако Жюстин бе успяла да му завърти главата, вероятно щеше да има голяма полза. Странно, нали? В известен смисъл той наистина беше истинският мъж за нея; но както сигурно знаеш, според закона на любовта „истинският“ винаги се появява или когато е прекалено рано, или когато е прекалено късно. Що се отнася до самия Пърсуордън, той оттегли благоразположението си към нея така рязко, че тя дори не успя да си даде сметка за огромното въздействие на личността му.