Едуина, Истън и Тотънхоу се върнаха отново в главната банкова зала. Там пренасяха пълните с пари брезентови чували, пристигнали с бронирания, придружаван от двама въоръжени полицаи пикап.
Пренасянето на големи количества пари ставаше рано сутринта, като преди това, още по-рано, те се прехвърляха от Федералния резерв в централния паричен трезор на Първа търговска американска банка. Оттук ставаше разпределението им в системата от клонове. Причината за този всекидневен график бе проста. Неизползваните пари в трезора не носеха никаква печалба, освен това имаше опасност от загуба или грабеж.
Майсторлъкът на всеки ръководител на банков клон се свеждаше до това, никога да не държи прекалено много пари, но и да не се стига до там, че те да липсват.
Голям клон като централния градски на Първа търговска американска разполагаше с работно количество от около половин милион долара. Парите, които пристигнаха тази сутрин — четвърт милион, бяха разликата, която обикновено бе необходима за един ден в банката.
— Надявам се, че този път сте ни докарали по-чисти пари — измърмори Тотънхоу на полицаите, които носеха чувалите.
— Казах на момчетата от централния трезор за вашите оплаквания, господин Тотънхоу — отвърна единият от полицаите. Той беше младолик, с дълга черна коса, която се подаваше под униформената шапка и стигаше до яката му. Едуина го огледа и насочи поглед към обувките му. — Споменаха, че сте им се обадили — добави гой. — Що се отнася до мен, аз взимам каквито пари ми дадат, и чисти, и мръсни.
— За съжаление, обаче, някои от нашите клиенти са по-придирчиви — заяви оперативният отговорник.
Обикновено банките се състезаваха, за да получат повече от новите емисии пари в банкноти и монети, които се изработваха в Бюрото за печатане и леене и след това отиваха във Федералния резерв. Учудващо голям брой от клиентите, наричани от служителите „изисканата клиентела“, отказваха да вземат мръсните банкноти и настояваха за нови, или най-малкото за чисти нари, известни в банковите среди като „годни“. За щастие имаше и такива, на които им бе все едно, и касиерите бяха инструктирани да пробутват старите, изпоцапани банкноти винаги, когато беше възможно, а да пазят новите и чисти банкноти за взискателните клиенти.
— Чувам, че имало големи количества майсторски изработени фалшиви пари. Бихме могли да ви прехвърлим някой чувал — подметна другият полицай, като намигна на колегата си.
— Спокойно можем да минем без тях — каза Едуина. — И без това си ги имаме достатъчно.
Само през миналата седмица в банката бяха разкрити фалшиви банкноти на стойност хиляда долара — внесени от неизвестен източник. Най-вероятно бяха постъпили чрез многобройните вложители — някои от тях също измамени, прехвърляха загубата си върху банката, други пък нямаха ни най-малка представа, че банкнотите са фалшиви. И в това нямаше нищо чудно, тъй като фалшификацията бе на ниво.
Служителите от секретните служби, които разговаряха с Едуина и Майлс Истън, бяха сериозно разтревожени.
— Досега не сме виждали толкова майсторски фалшифицирани пари, при това толкова много — призна единият от тях. Според приблизителни данни само миналата година са били произведени трийсет милиона фалшиви долари. А кой знае колко въобще не са били открити.
Главните източници за снабдяване с фалшиви американски долари бяха Англия и Канада. Но агентите от секретните служби съобщиха, че огромно количество от тях се върти и в Европа: „Там те се откриват много по-трудно. Така че предупредете ваши приятели, които пътуват в Европа, никога да не приемат американски долари. Огромна е вероятността тези долари да са без никаква стойност“.
— Не се тревожете, приятели — каза единият от въоръжените полицаи и преметна брезентовия чувал на раменете си. — Тези банкноти са истински. Взети са от сигурно място.
Двамата полицаи се насочиха надолу по стълбите към трезора.
Едуина тръгна към своето бюро. Животът в банката започваше да кипи. Главните външни врати бяха вече отворени, влизаха и първите клиенти.
Бюрото на Едуина — на такова бюро по традиция работеха висшите банкови служители — бе на леко повдигната, застлана с червен килим платформа. Едуина седеше на най-голямото и най-внушителното бюро, а зад гърба й висяха две знамена — вдясно държавното със звездите и чертите, а вляво триъгълният флаг на щата. Понякога й се струваше, че се намира в телевизионно студио и се готви да направи тържествено съобщение, заобиколена от въртящи се камери.
Сградата на централния градски клон бе нова и модерна. Тя бе наново изградена преди година-две, когато в съседство бе издигната главната сграда на банката. Зданието на клона бе построено по специален нов проект, за чието изпълнение не се пожалиха средства. И така, новото вътрешно оформление, в което преобладаваше червеното и махагона и само тук-там малко златисто, създаваше чудесна обстановка за клиентите и отлични условия за работа сред несъмнен разкош. Едуина си даваше сметка, че понякога този разкош има своето значение и оказва определено въздействие.