Отново започна да се разхожда, после пак застана до прозореца.
На два пъти тръгва към масичката до леглото, върху която бе телефонът. И двата пъти намери сили и решителност да се върне.
Но третия път не се върна. Сграбчи слушалката в ръката си и от гърдите му се откъсна странен стон — някаква смесица от страдание, страх, самообвинение, върховно вълнение и божествено очакване.
Твърдо и решително, той натисна бутон номер седем.
9
Нищо от опита му в предишния, свободния живот, нито дори най-богатото въображение, не би могло да подготви Майлс Истън за безпощадния, унизителен ад на затвора. Това можеше да направи само реалността в Дръмонбъргския затвор.
Изминали бяха шест месеца от разобличаването му и четири месеца от процеса и присъдата.
В редките моменти, когато можеше да потисне мъката и страданието си и когато можеше да разсъждава логично, Майлс Истън си мислеше, че ако обществото бе искало да наложи жестоко, варварско наказание на човек като него, то безспорно бе успяло. Тези, които налагаха наказанието, нямаха ни най-малка представа за това брутално чистилище — затвора. Защото иначе щяха да разберат, продължаваше разсъжденията си той, че с това наказание те лишават едно човешко същество от човешките му качества и го превръщат в звяр с най-долни инстинкти. Ето как действаше машината на затвора. Това, което затворът не прави и никога не би могъл да направи, мислеше си Майлс Истън, е да помогне на човек да стане по-добър член на обществото. Колкото и малко да остане в затвора, човек би могъл само да деградира и да стане по-лош, омразата му към „системата“ се засилва, а вероятността да се превърне в полезен, подчиняващ се на законите гражданин, бива сведена до минимум. Колкото по-голяма е присъдата му, толкова по-малки са възможностите за моралното му спасение.
Времето, прекарано в затвора, ерозираше, а често и унищожаваше всякакво желание за промяна. Дори някой да успееше да се придържа към някакви морални норми, вкопчен в тях както удавникът се хваща за сламка, то беше благодарение на волята му, а не благодарение на затвора — затворът само би му попречил.
Майлс се бореше отчаяно да се задържи на повърхността и да запази най-доброто от предишния си облик, опитваше се да не се превръща в освирепяло, лишено от чувства, отчаяно и озлобено същество. Толкова лесно бе да се преобрази и да остане такъв до края на дните си. Повечето от затворниците се поддаваха на тази промяна. Някои идваха със закоравели души и по време на престоя ставаха още по-лоши, а другите унищожаваше затворът. Светът извън тези стени оставаше безразличен към ужасите на затвора, където липсваха най-елементарни условия за човешки живот. И всичко това в името на обществото!
Майлс имаше едно преимущество, което го крепеше и в най-тежките моменти, една силна надежда. Той беше осъден на две години затвор и само след четири месеца имаше право на помилване.
Не смееше да помисли за възможността да не получи помилване. Това би довело до ужасни последици. Той не можеше да си представи, че ще издържи две години в затвора, без да се превърне в една пълна и непоправима — и физически, и в духовно отношение — развалина.
Дръж се! — повтаряше си той и ден, и нощ. Дръж се, има надежда да бъдеш помилван!
След арестуването, докато чакаше процеса, той имаше чувството, че ще полудее в тази клетка. Бе чел някъде, че преди да бъде загубена, свободата рядко се цени. И наистина едва ли някой си дава сметка колко важна е свободата за човека — например възможността свободно да се движи, дори само от едната стая в другата, или да излезе на разходка… Замисляш се за свободата, едва след като ти е отнета.
В сравнение с условията в затвора, престоят в предварителния арест бе истински лукс.
Килията в Дръмонбърг бе шест на осем фута, сградата бе четириетажна, във формата на хикс. Затворът бе построен преди повече от половин век, като в началото във всяка килия настанявали по един човек. Сега, обаче, тук бе доста пренаселено и във всяка килия, включително и в тази на Майлс, имаше по четири души. Повечето дни затворниците прекарваха по осемнайсет часа в тези тесни килии.
Скоро след пристигането на Майлс имаше някакви вълнения и в продължение на цели седемнайсет дни и нощи затворниците бяха заключени в килиите. След първата седмица отчаяните крясъци на хиляда и двеста докарани почти до лудост мъже направи положението наистина неудържимо.
В килията на Майлс Истън имаше четири твърди легла, разположени на две нива, умивалник и тоалетна без седалка, която използваха и четиримата. Налягането в старите, ръждясали тръби беше слабо и водата — само студена — капеше едва-едва. А по-някога и спираше. Беше ужасно, че четиримата бяха принудени да използват тоалетната в ъгъла на тясното помещение, който дори не бе отделен с параван, но да се търпи по цели часове миризмата, докато най-накрая потечеше вода, това беше наистина отвратително и непоносимо!