Върволицата не спря през следващите няколко минути и Майлс усети, че губи разсъдък. Силите му намаляваха и той не можеше да оказва съпротива. Физическата му агония се увеличи — кожата му гореше от жестокото протъркване, засегнало хиляди чувствителни нервни клетки.
Напълно загубил съзнание, той отново дойде на себе си и чу свирката на пазача. Това бе сигнал да приключват с обличането и да побързат да се строят на двора. Ръцете му бяха свободни. Вратата беше отворена. Всички напускаха склада.
Кървящ и премалял, Майлс се заклатушка към вратата. Всяко движение на тялото му причиняваше неописуема болка.
— Хей, ти — изкрещя пазачът от площадката, — размърдай се бе, педераст такъв!
Влачейки се, Майлс стигна до дрехите си и започна да ги навлича. Другите от групата бяха вече в двора. Следващите петдесет души, преминали през душовете, бяха готови да се обличат.
Пазачът извика силно втори път.
— Казах ти да се размърдаш, лайно такова!
Докато обуваше грубите си затворнически панталони, Майлс се олюля и тъкмо щеше да падне, когато една ръка се протегна и го хвана.
— Спокойно, момче — каза гърлест глас. — Отпусни се, аз ще ти помогна.
Ръката продължаваше да го придържа, докато другата пък му помагаше да си обуе панталоните.
Пазачът продължаваше да надува свирката.
— Ей, негъра, чуваш ли ме! Излизайте с този педераст навън, или ще ви пратя да давате обяснение.
— Слушам, началник! Веднага изчезваме. Хайде да тръгваме, момче.
Майлс веднага забеляза, че мъжът до него е много висок и цветнокож. По-късно разбра, че името му е Карл и че излежава доживотна присъда за убийство. Майлс не знаеше, дали Карл е бил в групата, която го изнасили. Подозираше, че е бил, но никога не го попита и никога не узна със сигурност.
Чернокожият гигант, независимо от своя ръст и непохватност, се държеше много мило, с почти женска състрадателност.
Подкрепян от Карл, Майлс провлачи крака и двамата излязоха от банята.
Някои подигравателно му се хилеха, но на повечето лица бе изписана омраза. Един възрастен затворник се изплю с отвращение и извърна глава.
През целия ден — първо до килията, после в трапезарията, където не можа да хапне от помията за разлика от друг път, когато я изяждаше, за да утоли глада си, и най-накрая отново до килията — Майлс ходеше, подкрепян от Карл. Тримата му съкилийници го избягваха, сякаш беше прокажен.
Изтерзан от болка и страдание, Майлс заспа. Мяташе се неспокойно в съня си, после се събуди, лежа буден в продължение на часове, измъчван от вонята в килията, после задряма и отново се събуди. С настъпването на новия ден и шума от отварянето на вратите на килиите, той бе обладан от нови страхове: кога ли ще се повтори всичко? Опасяваше се, че това щеше да е скоро.
По време на „упражненията“ в двора — два часа, през които затворниците се мотаеха безцелно — Карл се приближи към него.
— Как си, момче?
— Ужасно — поклати глава Майлс и добави: — Благодаря ти, че ми помогна.
Черният исполин го бе спасил от „даване на обяснение“ — пазачът в банята за малко да изпълни заканата си. Даването на обяснение означаваше няколко дни в карцер и отметка в досието, което утежняваше положението на затворниците и се вземаше пред-вид при помилване.
— Няма защо, момче. Но знай, че тези няма да се задоволят само с един път. Доста им се хареса на копелетата. И сигурно ще опитат пак.
— Но какво мога да направя? — Чул потвърждението на страховете си, Майлс се затресе, а гласът му започна да трепери. Карл го гледаше закачливо.
— На тебе, момче, ти трябва защитник. Някой, който да те пази. Харесваш ли ме за тази работа?
— А ти защо ще го правиш?
— За да ми бъдеш приятел. Аз ще се грижа за теб. Като видят, че си постоянно с мен, няма да посмеят да те пипнат. Защото ще знаят, че ще си имат работа с мен. — Карл сви ръката си в голям като чук юмрук.
Макар че се досещаше за отговора, Майлс попита:
— А какво ще искаш в замяна?
— Сладкия ти бял задник, бейби. — Гигантът затвори очи и продължи замечтано: — Тялото ти ще бъде само мое. Винаги, когато пожелая. Ще намеря и място…
На Майлс Истън му се повдигна.
— Е, какво ще кажеш, бейби? Съгласен ли си?
За кой ли път Майлс си каза: каквото и да съм извършил преди, заслужавам ли наистина всичко това?!
Но той вече беше разбрал, че в затвора — тази долна и свирепа джунгла, в която нямаше справедливост — хората бяха лишени от елементарните си човешки права.
— Имам ли въобще някакъв избор? — горчиво рече той.
— Честно казано, мисля, че нямаш. — Последва пауза и нетърпелив въпрос: — Е, разбрахме ли се?