— Ами… — промълви Майлс.
Карл го прегърна радостно през рамото. Изпълнен с отвращение, Майлс успя да си наложи да не се дръпне.
— Сега ще трябва да уредя преместването ти, момче. На моя етаж. А може и в моята килия.
Килията на Карл бе на долния етаж в противоположното крило. Гигантът сладострастно облиза устни. Ръката му започна да опипва Майлс.
— Имаш ли мангизи? — попита Карл.
— Не. — Майлс знаеше, че ако има пари, би могъл да облекчи поне малко престоя си в затвора. Затворниците, които можеха да разчитат на финансова подкрепа, си спестяваха доста унижения.
— Е, аз имам нещичко — призна Карл. — Ще уредя и теб.
Майлс поклати с безразличие глава — вече бе започнал да приема отвратителната роля на „приятелка“. Но според законите на затвора дружбата с Карл му гарантираше пълна безопасност. Поне нямаше да има нови групови изнасилвания.
Оказа се, че е съвсем прав.
Нямаше повече закачки, нямаше опити да се притискат в него, нито пък въздушни целувки. Карл имаше репутация на човек, който знае как да използва огромните си юмруци. Носеше се слух, че преди години някакъв затворник го ядосал и той го убил с един удар, макар че според официалната версия убиецът не бил намерен.
Майлс бе преместен не само на етажа на Карл, но и в неговата килия. Явно това струваше доста пари. Майлс го попита откъде се е снабдил с тях.
— Момчетата от мафията Роу дадоха мангизите — ухили се черният гигант. — Те те харесват, бейби.
— Така ли?
От другите затворници Майлс знаеше за съществуването на мафията Роу, известна като италианската колония. Те бяха представители на така наречената организирана престъпност. Живееха отделно в специални килии и се радваха на изключително внимание поради външните си връзки и влияние. Някои казваха, че дори директорът на затвора се страхува от тях, а в Дръмонбърг те се ползваха с огромни привилегии.
Сред тези привилегии бяха най-хубавите работни места, по-свободен режим на движение в затвора и по-добра храна, която пазачите им внасяха или пък те отмъкваха от склада с провизиите. Майлс беше чувал, че членовете на мафията Роу често хапват пържоли и други деликатеси, приготвени на грилове в работилницата. Те разполагаха и с допълнителни удобства в килиите — телевизори и кварцови лампи. Майлс никога не бе влизал в контакт с мафията Роу и въобще не предполагаше, че знаят за съществуването му.
— Те казват, че ти си мъжко момче — поясни Карл.
Част от загадката бе разкрита няколко дни по-късно, когато един затворник на име Ларока с лице на невестулка и провиснал корем се приближи към Майлс по време на разходката в двора на затвора. Ларока не беше член на мафията Роу, но беше известен като техен човек, който служеше за свръзка.
Той кимна на Карл, с което искаше да покаже, че уважава правото му на собственост върху Майлс, и каза:
— Вест за теб от Омински Руснака.
Майлс бе учуден и смутен. Игор Омински — Руснака, беше онзи мошеник лихвар; от когото бе взел пари и все още му дължеше няколко хиляди. Вероятно лихвата върху дълга му бе станала огромна. Заплахите на Омински преди шест месеца тласнаха Майлс към кражбата на шестте хиляди долара от банката. В резултат на това бяха разкрити и предишните му кражби.
— Омински знае, че си си затварял устата — каза Ларока. — Това му се понрави и той те смята за мъжко момче.
По време на разпитите Майлс не беше издал имената на своя партньор в хазарта и на лихваря от подземния свят, от които така много се боеше. Не виждаше смисъл да ги издаде — нищо нямаше да спечели, би могъл само да загуби. Всъщност върху него не бе оказван и натиск да ги издаде, нито от страна на шефа по сигурността Уейнрайт, нито от хората от ФБР.
— Заради това, че си си държал езика зад зъбите — продължи Ларока, — Омински ми каза да ти предам, че спира часовника, докато си вътре.
Това означаваше, че лихвата върху дълговете му няма да се трупа, докато е в затвора. Майлс познаваше добре законите на лихварството в подземния свят и разбираше, че му се прави огромна отстъпка. Съобщението даваше и отговор на загадката откъде мафията Роу знаеше за съществуването на Майлс.
— Кажи на господин Омински, че му благодаря — отвърна Майлс. Всъщност той нямаше никаква представа как би могъл да върне сумата дори без лихвите, а и какво ли би работил, за да печели достатъчно…
— Ще се свържем с теб, преди да излезеш оттук — добави Ларока. — Може би ще ти намерим някаква работа.
Той кимна на Карл и се отдалечи.
През следващите седмици Майлс се виждаше често с невестулката Ларока. Срещаха се по време на разходката в двора. Ларока, а и другите затворници, се възхищаваха от познанията на Майлс за историята на парите. Това, което в миналото беше за него само хоби, сега му помогна да си спечели уважението на затворниците — на такава привилегия се радваха само хора със забележително минало и тънко изпипани престъпления зад гърба. Според класацията на затвора крадецът бе на най-ниското стъпало на социалната стълбица, а фалшификаторите и „умовете“ в престъпния свят бяха близо до върха.