Хейуърд влезе в кабинета си и госпожа Калахан го посрещна с обичайната усмивка.
— Другите съобщения са на бюрото ви — каза тя.
Той кимна. Безпокойството не го напускаше. Колебаеше се дали да подпише документите за допълнителния заем за вложенията „К“. Накрая реши да не се терзае и набра по директната външна линия телефона на рая.
— Роси, миличък — шепнеше Аврил, а върхът на езика й докосваше ухото му. — Бързаш прекалено много! Почакай, стой мирно! Отпусни се.
Тя погали голото му рамо, след това ръката й се плъзна надолу по гърба, той усети острите й нокти и потръпна от удоволствие.
Хейуърд изстена — изпитваше и удоволствие, и болка, и нетърпение, макар че се подчини на Аврил и се отпусна.
— Обещавам ти, че си заслужава да почакаш малко — пошепна му отново тя.
Той знаеше, че си заслужава. Беше се уверил в това. За кой ли път се питаше как е възможно едно толкова младо и красиво момиче да знае толкова много, да е толкова еманципирано и без никакви морални задръжки, но и така невероятно разумно.
— Не още, Роси. Скъпи, не още. Така, добре. Почакай още малко.
Ръцете й, умели и знаещи, продължаваха да обгръщат тялото му. Той престана да мисли за какво го и да било, от опит знаеше, че е най-добре да прави всичко… точно както… казва тя.
— О, много добре, Роси. Не е ли чудесно?
— Да, да — едва пое дъх той.
— След малко, Роси. Съвсем скоро.
Червената коса на Аврил се бе разстлала върху събраните една до друга възглавници. Целувките й го бяха довели до пълен екстаз. Той вдъхваше дълбоко благоуханието на тялото под него — това прекрасно, гъвкаво, изпълнено с желание тяло. Този миг, крещеше всичко в него, бе най-хубавият миг в живота му на земята, а сигурно и в рая.
Единствен тъжен и горчив се оказваше фактът, че бе чакал толкова дълго, за да изпита всичко това.
— Сега, Роси — каза тя нетърпеливо. — Сега, мили! Сега!
Спалнята беше в типичния стил на хотелите Хилтън — чиста, семпла, с всички удобства. Холът не беше по-различен. Аврил винаги наемаше апартамент.
Срещнаха се късно следобед. Любиха се, подремнаха, после се събудиха и отново се любиха — този път не съвсем успешно — а след това поспаха около час.
Беше време да се обличат. Часовникът на Хейуърд показваше осем. Той беше напълно изтощен. Повече от всичко на света му се искаше да си отиде вкъщи и да си легне в леглото — сам. Трябваше дискретно да се измъкне.
Аврил беше в хола, говореше по телефона. След като се върна, каза:
— Поръчах вечеря, мили. Ще дойде всеки момент.
— Чудесно, скъпа.
Аврил обу прозрачните си бикини и чорапогащника. Тя не носеше сутиен. Започна да реши дългата си, разрошена коса. Той седеше в леглото и я наблюдаваше с умиление. Забравил за умората, Хейуърд следеше чувствените й плавни движения. В сравнение с Беатрис, която виждаше всеки ден, Аврил беше толкова млада. Внезапно се почувства потискащо стар.
Отидоха в хола и Аврил каза:
— Хайде да отворим шампанското!
То беше в кофа с лед на бюфета и ги чакаше от няколко часа. Повечето лед се беше стопил, но бутилката беше все още студена. Той започна да върти неумело телта.
— Не пипай тапата — каза Аврил. — Наклони бутилката под ъгъл четирийсет и пет градуса, след това хвани тапата и върти бутилката!
Оказа се съвсем лесно. Тя знаеше толкова много.
Аврил взе бутилката и наля в две чаши. Той поклати глава:
— Нали знаеш, че не пия, мила моя.
— От това ще се почувстваш по-млад — заяви тя и му подаде чашата. Той я взе и я погледна — дали не беше прочела мислите му…
След като си наля още два пъти, докато пристигна и поръчаната по телефона вечеря, той наистина се почувства по-млад.
Келнерът си отиде и Хейуърд каза:
— Трябваше да ми разрешиш аз да платя. — Преди минута той извади портфейла си, но тя го спря с ръка и подписа сметката.
— Защо, Роси?
— Защото и аз би трябвало да участвам във всички тези разходи, които правиш — хотела, самолетните билети от Ню Йорк и обратно. — Аврил живееше в Гринич Вилидж. — За теб е прекалено много да харчиш толкова…
Тя го погледна учудено и звънко се засмя.
— Ти наистина ли мислиш, че аз плащам за всичко това? — И тя посочи масата. — Роси, скъпи, ти трябва да си луд.