— Кой плаща тогава?
— Съпранешънъл, разбира се! Всичко е за тяхна сметка, глупчо, — апартаментът, вечерята, билетите ми, времето, което прекарвам тук. — Тя стана, приближи се и го целуна, устните й бяха чувствени и влажни. — Така че не се тревожи.
Той седеше неподвижен, мълчалив и слисан, като се мъчеше да осъзнае чутото. Тялото му бе отпуснато от шампанското, но умът му бе напълно свеж.
„Времето, което прекарвам тук.“ Това го нарани най-силно. А той смяташе, че Аврил му се е обадила след пътешествието до Бахамските острови и му е предложила да се срещнат, само защото го е харесала и защото и на нея й е било приятно…
Как е могъл да бъде толкова наивен? Разбира се, че всичко е било организирано от Куортърмейн и заплатено от Съпранешънъл. Нима беше толкова трудно да се досети? А може би нарочно си е затварял очите, просто защото не е искал да знае? Но след като на Аврил й се плаща за времето, което прекарва с него, то каква е тя тогава? Проститутка? И ако е така, то какъв е Роскоу Хейуърд?! Той затвори очи. Свети Лука 18:13: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!“
Имаше нещо, което би могъл да направи. И то веднага. Да разбере каква е изхарчената до този момент сума и след това да изпрати до Съпранешънъл чек на тази стойност. Той започна да пресмята, но веднага осъзна, че всъщност няма никаква представа каква е цената на Аврил. Нещо му подсказваше, че тя съвсем не е малка.
Така или иначе, едва ли беше разумно да действа според първия си импулс. Мозъкът му на икономист започна да щрака. Надали би могъл да научи точните разходи, тъй като Съпранешънъл ги отчиташе в друго перо. Освен това той не разполагаше с достатъчно пари, които би могъл да предложи. А и какво в края на краищата щеше да стане, когато поискаше да се срещне отново с Аврил? А той бе убеден, че ще изпита такова желание.
Телефонът иззвъня и го сепна. Обади се Аврил.
— За тебе е — каза тя.
— За мен?
Той взе слушалката и чу познатия енергичен глас:
— Здравей, Роскоу!
— Откъде се обаждаш, Джордж? — рязко попита Хейуърд.
— От Вашингтон. Има ли някакво значение? Искам да ти съобщя една добра новина за Сънеко. Балансът за печалбите през тримесечието. Ще прочетеш за това утре във вестниците.
— И затова ли ми се обаждаш?
— Може би моментът е неподходящ?
— О, не.
— Обадих се ей така, по приятелски — засмя се Големия Джордж. — Исках да се уверя, че всичко е наред.
Хейуърд си помисли, че ако ще изразява негодувание, то моментът бе сега. Но за какво всъщност би могъл да негодува? За това, че щедро му е предоставена Аврил? Или за своето собствено дълбоко заблуждение?
Боботещият глас по телефона прекъсна терзанията му.
— Какво става с този кредит за „К“? Дали вече е уреден?
— Не съвсем.
— Нещо много се проточи.
— Заради някои формалности.
— Ами придвижи нещата, иначе ще бъда принуден да се обърна към друга банка, а може и да се наложи да прехвърля част от бизнеса другаде…
Заплахата беше ясна. Нищо ново за Хейуърд, тъй като натискът и отстъпките бяха основен елемент в банкерството.
— Ще направя всичко, каквото мога, Джордж.
— Аврил още ли е там? — промърмори той.
— Да.
— Дай ми я. Искам да говоря с нея.
Хейуърд подаде слушалката на Аврил. Тя го изслуша внимателно, каза „Добре“, усмихна се и затвори.
Аврил отиде в спалнята, отвори куфара си и след миг се появи с голям кафяв плик.
— Джордж каза, че трябва да ти дам това.
Пликът беше същият като оня, с който му бяха изпратени акциите от вложенията „К“.
— Джорджи ми поръча да ти предам, че това е спомен за прекрасното време, прекарано в Насо.
Още акции? Едва ли. Помисли си дали да не откаже да го вземе, но любопитството му надделяваше.
— Не трябва да го отваряш тук — каза Аврил. — Отвори го, когато си сам.
Той реши да се възползва от тази възможност и погледна часовника си.
— Аз и без това трябва да тръгвам, скъпа.
— Аз също. Тази вечер се връщам в Ню Йорк.
Благодарение на обиграните маниери на Аврил, двамата се сбогуваха без следа от смущение.
Тя обви ръцете си около него, те се притиснаха един към друг и тя прошепна:
— Толкова си сладък, Роси. Ще се видим скоро.
Независимо от всичко, което току-що бе научил, и от огромната си умора, гой все още я желаеше. Независимо каква бе цената на „времето, което прекарвам тук“, едно нещо поне бе сигурно: Аврил вършеше наистина качествена работа.
Роскоу Хейуърд взе такси от хотела до централната сграда на Първа търговска американска банка. Във фоайето на главния приземен етаж остави бележка, че ще му трябват кола и шофьор, за да го откарат вкъщи след петнайсет минути. Взе асансьора до трийсет и шестия етаж и тръгна по тихите коридори, покрай пустите стаи, към своя кабинет.