За няколко месеца Вик и Уейнрайт се срещнаха още два пъти — на различни места, в тихи, безлюдни барове, като и двата пъти Уейнрайт му даваше пари с надеждата, че в замяна на това ще получи ценна информация. Възможността за връзка бе едностранна. Вик би могъл да му телефонира, да определи време и място на среща по свой избор, а Уейнрайт не разполагаше с никакви възможности да влезе в контакт с него. Но така бе по-разумно.
Уейнрайт не харесваше Вик, но и не очакваше, че би могъл да намери за тази работа някой, когото да харесва. Бившият затворник имаше вид на мошеник, непрекъснато подсмърчаше, а имаше и други белези, по които веднага се познаваше, че е наркоман. Той се отнасяше с омраза към всичко, включително и към Уейнрайт, устните му бяха постоянно свити. Но на третата им среща, през март, той като че ли бе попаднал на важна следа.
Вик му докладва, че пласьорите и посредниците в най-скоро време ще получат за разпространение голямо количество фалшиви банкноти от двайсет долара. Според мълвата, някъде отзад, в сянка, съществувала мощна организация, която разполагала с много добри фалшификатори, но не само на нари, а и в други области, включително и на кредитни карти. Информацията за кредитните карти бе доста мъглява и Уейнрайт подозираше, че е измишльотина на Вик, за да изкопчи още пари. Но може би грешеше.
Вик го информира, че са му обещали малко количество от фалшивите пари. Пласираше ли ги, той щеше да спечели доверието им и да проникне по-дълбоко в организацията. Един-два детайла, които Вик не би могъл да си съчини, гъй като нямаше необходимите качества и ум, убедиха шефа по сигурността, че главната част от информацията отговаря на истината. Предложеният план за действие също не будеше подозрения.
Уейнрайт винаги бе смятал, че този, който произвежда фалшивите кредитни карти Кийчардж, е замесен и в друга фалшификаторска дейност. Още миналия октомври го бе споделил с Алекс Вандервурт. Той знаеше че е изключително опасно да се правят опити за проникване в организацията, а ако информаторът беше разкрит, неминуемо го очаква смърт. Смяташе се задължен да предупреди Вик, но като награда за загрижеността си получи само една презрителна усмивка.
Това бе последната им среща. След нея Вик изчезна.
Вчера вниманието му бе привлечено от една малка информация за тяло на убит мъж, намерено в реката. Тя бе поместена в „Таймс Реджистър“.
— Трябва да ви предупредя — каза детективът сержант Тимбъруел, — че от този приятел не е останало кой знае какво. Според експертизата тялото му е било във водата в продължение на седмица. Освен това по реката има доста интензивно движение и изглежда, че моторите на някои лодки са засегнали тялото.
Следвайки възрастния служител в моргата, те влязоха в ярко осветена дълга стая с нисък таван. Вътре беше студено. Носеха се миризми на дезинфектанти. Стената точно срещу тях представляваше шкаф с множество големи чекмеджета от неръждаема стомана, всяко от тях с номер. От шкафа се чуваше бученето на хладилно устройство.
Служителят се взря с късогледите си очи в една тетрадка, след това се насочи към едно от чекмеджетата в средата на шкафа. Дръпна го и чекмеджето излезе учудващо лесно. Под книжния чаршаф се виждаха очертанията на човешко тяло.
— Това са останките, които искахте, господа — каза старецът.
Без ни най-малко смущение, сякаш откриваше щанд с краставици, той вдигна горната част на чаршафа.
На Уейнрайт му се повдигна. Хич да не беше идвал…
Тялото нямаше лице. От продължителния престой във водата и от още нещо — може би от моторите на лодките — тук-таме бе останала някаква тъкан, под която се подаваха бели кости.
Те разгледаха мълчаливо трупа и детективът попита:
— Смятате ли, че можете да го познаете?
— Да — каза Уейнрайт. Той се взираше в долната част на това, което бе останало от лицето, встрани под брадата. Там все още ясно се виждаше червен белег с ябълковидна форма — явно от рождение. Опитното око на Уейнрайт бе забелязало белега по време на срещите им. От устните, които се усмихваха така презрително, нямаше и следа, но без съмнение това беше тялото на неговия таен агент. Той го потвърди пред Тимбъруел, който кимна.
— Ние също го разпознахме по отпечатъците. Те не бяха съвсем ясни и все пак нямаше спор в установяването на самоличността. — Детективът извади бележника си и го отвори. — Истинското му име е Кларънс Хюго Левинсън. Има още няколко имена, които е използвал, а престъпната му биография е доста богата.