— Във вестника пишеше, че не е умрял от удавяне, а от нанесени му с остър предмет рани.
— Това показа аутопсията. Преди това е бил измъчван.
— Как разбрахте?
— От тестисите му. В доклада на патолога пише, че най-вероятно са били поставени в менгеме и притискани силно… Искате ли да видите?
Без да дочака отговор, служителят повдигна долната част на книжния чаршаф.
Независимо от деформациите бяха останали достатъчно потвърждения на казаното от Тимбъруел. На Уейнрайт отново му се повдигна.
— За бога! — обърна се той към стареца. — Покрийте го!
И веднага подкани Тимбъруел:
— Да се махаме оттук!
Докато пиеха силно кафе в малкия ресторант на ъгъла до моргата, сержант Тимбъруел мърмореше под нос:
— Горкият! Каквото и да е направил, никой не заслужава подобна участ.
Той извади кутия с цигари, запали и предложи на Уейнрайт. Уейнрайт поклати отрицателно глава.
— Така е — съгласи се Уейнрайт, замислен за своята собствена отговорност и за всичко, което се бе случило с Кларънс Хюго Левинсън или Вик.
— Ще ни трябват писмени показания, господин Уейнрайт. Ще трябва да опишете всичко, което ми казахте за срещите си с убития. Ако нямате нищо против, бих ви предложил да отидем до управлението и да се заемем с това.
— Добре.
Полицаят издуха няколко кръгчета цигарен дим и отпи от чашата с кафето.
— Какво е положението с фалшивите кредитни карти?
— Използват се все повече и повече Като истинска епидемия са. А това струва много пари на банките.
— Искате да кажете, че струва много пари на обществото — подметна Тимбъруел. — Банките просто ни прехвърлят тези загуби. Не вярвам вашите ръководители да се безпокоят кой знае колко…
— Не бих могъл да споря по този въпрос. — Уейнрайт не беше забравил многобройните си неуспешни опити да получи повече средства за борбата със засягащите банката престъпления.
— Добро ли е качеството на фалшификатите?
— Отлично.
Детективът се замисли.
— Същите данни получаваме и от секретните служби за фалшивите пари, които се разпространяват в града. И те са доста. Предполагам, че знаете.
— Да, знам.
— Може би убитият е бил прав, като е твърдял, че фалшификаторите са едни и същи.
Двамата замълчаха, а след това детективът каза:
— Бих искал да ви предупредя за нещо. Може би вече се досещате?
Уейнрайт не отговори.
— Тези изтезания са принудили мъртвия да проговори. Вие го видяхте. Просто не е възможно да не го е направил. Така че, както се досещате, той е изпял всичко, включително и връзката си с вас.
— Да, мислих за това.
Тимбъруел кимна и продължи:
— Не мисля, че ви грози някаква опасност, но за хората, които са убили Левинсън, вие сте истинска отрова. Всеки техен човек, който е дишал или ще диша един и същ въздух с вас, е осъден.
Уейнрайт искаше да каже нещо, но Тимбъруел продължи:
— Не искам да кажа, че не трябва да изпращате нов агент в техните среди. Това си е ваша работа и не желая да зная каквото и да било. Поне засега. Но ви казвам: ако предприемете нещо, бъдете изключително внимателен и стойте настрана от агента. И за него ще е по-добре.
— Благодаря за предупреждението — каза Уейнрайт. Пред очите му все още беше обезобразеното тяло на Вик. — Съмнявам се, че ще имам друг агент.
ТРЕТА ЧАСТ
1
Макар да беше много трудно да живее със седмична заплата деветдесет и осем долара (от които след удръжките оставаха осемдесет и три), Хуанита все пак успяваше да издържа себе си и Естела и да плаща таксите за детската градина До август бе успяла дори да намали задължението си към финансовата компания. Задължението, с което я бе натоварил съпругът й Карлос. Компанията промени договора и намали месечните вноски Но затова пък изплащането на заема щеше да се проточи цели три години.
В банката нямаше близки приятели, макар че всички се държаха добре с нея, особено след несправедливите обвинения, които й бяха отправени миналия октомври, а някои от служителите бяха подчертано мили с нея. Ала Хуанита трудно се сближаваше. Тя се отнасяше с предпазливост към хората Това бе вродена, но също и придобита от жизнения й опит черта. Единственото, към което се стремеше през целия ден, бяха вечерните часове, които прекарваха с Естела.
Хуанита приготвяше вечерята в кухнята на техния малък, но удобен апартамент във Форум Ист, а тригодишната Естела й помагаше — или по-точно пречеше. Двете месеха специален вид тесто, Хуанита, за да направи пай с месо, а Естела, за да изработи с малките си пръстчета питка с такава форма, каквато й подскаже въображението.