ВАНДЕРВУРТ: Точно така.
— Скъпи, прекрасно си го казал! Гордея се с теб и те обичам повече от всякога — увери го Марго, след като прочете предварителния вариант на интервюто, един ден преди да бъде публикувано. — Това е най-искреното нещо, което някога съм чела. Но останалите банкери ще те намразят. Ще искат да те схрускат за закуска.
— Някои да — каза Алекс, — но може би не всички. Въпреки това въпросите и отговорите го обезпокоиха, независимо че в момента се намираше на върха на успеха и славата си.
3
— Единственото нещо, което те спасява от разпъване на кръст, Алекс, е, че изявлението ти е пред „Ню Йорк Таймс“ — заяви Луис Д’Орси. — Ако беше казал същото нещо пред някой друг вестник, банковите директори щяха да те изхвърлят като парий. Но това е „Ню Йорк Таймс“! Този вестник придава значителна тежест и респект, макар че, честно казано, не ми е ясно точно защо.
— Луис, скъпи — каза Едуина Д’Орси, — не би ли могъл да прекъснеш речта си и да налееш малко вино?
— Но аз не държа реч. — Съпругът й стана от масата и донесе втора бутилка „Кло де Вужо“, реколта 1962 година. Кльощавият Луис продължи: — Аз говоря спокойно и обстойно за „Ню Йорк Таймс“, който, по мое мнение, е безплодна дрипа във висша степен. Неоправданият му с нищо престиж е паметник на американското слабоумие!
— Все пак има по-голям тираж от твоето списание — намеси се Марго Бракън. — Може би затова не го харесваш?
С Алекс бяха на гости на Луис и Едуина Д’Орси в елегантния им дом в Кейман Мейнър. На масата, осветена от свещи, блестяха кристални чаши и излъскани сребърни прибори върху ленена покривка. През широкия прозорец на голямата трапезария се виждаха трепкащите светлини на далечния град. На фона на светлините една криволичеща тъмна ивица очертаваше пътя на реката.
Беше изминала една седмица, откакто бе отпечатано породилото противоречиви реакции интервю на Алекс.
Луис си отряза парченце от телешкия медальон и отговори любезно на Марго:
— Моето списание, което излиза два пъти в месеца, е продукция от високо качество на висшия интелект. Докато повечето всекидневници, включително и „Таймс“, наблягат на долнопробното количество.
— Стига сте спорили вие двамата — каза Едуина и се обърна към Алекс. — Поне десет души в банковия клон ми казаха, че са прочели интервюто и са във възторг от твоята искреност. Каква беше реакцията в центъра?
— Смесена.
— Обзалагам се, че знам поне един човек, който е възмутен.
— Права си — усмихна се Алекс — Роскоу не беше сред тези, които ръкопляскаха.
Отношението на Хейуърд към Алекс бе станало по-ледено и от преди. Алекс подозираше, че Хейуърд го мразеше не само заради нарасналия му авторитет, но и от завист — дейността със спестовните влогове и магазините за пари, на която Роскоу се беше противопоставил, процъфтяваше.
Другото несбъднато предвиждане на Хейуърд и поддръжниците му в управителния съвет, бе свързано с осемнайсетте милиона долара, вложени от спестовни и заемни служби. Макар че ръководствата на тези служби повдигнаха пушилка по повод на новата политика на банката, те не изтеглиха депозитите си. И нямаха намерение да го направят.
— Като изключим Роскоу и компанията му, чувам, че получаваш все по-широка подкрепа сред служителите — каза Едуина.
— Може би ще бъда на мода за сезона. Като райето.
— А може и да се пристрастиш към делото — обади се Марго. — Забелязвам, че започваш доста да се вживяваш.
Той се усмихна. Беше му много приятно да получава поздравления от хора, които уважаваше — Том Строгън, Орвил Йънг, Дик Френч, Едуина, а и от неколцина от по-младите служители, които преди не познаваше по име. Някои от директорите специално му телефонираха, за да го похвалят. Ленард Кингзуд му каза:
— Ти помогна наистина много за създаването на добър имидж на банката.
Появата на Алекс в коридорите на банката наподобяваше триумфално шествие, чиновници и секретари го заобикаляха, поздравяваха го и му се усмихваха сърдечно.
— Като говорим за персонала, Алекс — каза Луис Д’Орси, — не ти ли се струва, че нещо в централното управление липсва? Например Едуина? Време е да я издигнете. Губите много, като не го правите.
— Луис, как можа?! — Дори на светлината на свещите се виждаше, че Едуина цялата пламти. — Събрали сме се да се видим и да вечеряме заедно — протестираше тя. — Но дори да водехме делови разговор, подобни реплики са съвсем недопустими. Алекс, моля да ни извиниш.
Луис я погледна невъзмутимо над полукръглите си очила.