— Има ли някакво значение? — сви рамене Майлс.
— Предполагам, че досега си избягвал хората, с които си се запознал в затвора — каза Уейнрайт, като остави без отговор последния въпрос на Майлс. — Но след всички перипетии може би вече си решил да отидеш при тях. И се надяваш, че никой няма да разбере за това.
— Нима имам някакъв друг шанс? А и след като знаете толкова много, защо ме питате?
— Значи наистина имаш такива намерения?
— Ако кажа да, първото нещо, което ще направите, след като изляза оттук, е да се обадите в затвора — каза с омраза Истън.
— Не — поклати глава Уейнрайт. — Каквото и да решим, обещавам ти, че няма да направя подобно нещо.
— Какво означава това? Какво ще решаваме?
— Може би ще успеем да измислим нещо, но само при условие, че си готов да се изложиш на риск. И то голям.
— Какъв риск?
— По-нататък ще ти обясня. Първо ми разкажи с какви хора се запозна в затвора и с кои можеш да установиш контакт. — Уейнрайт усети недоверчивостта и колебанието на Майлс и добави: — Давам ти честната си дума, че няма да се възползвам без твое съгласие от това, което ще ми кажеш.
— Как бих могъл да съм сигурен, че това не е поредният ви трик? Веднъж вече ме изиграхте.
— Гаранция няма, просто трябва да ми повярваш. Ако можеш, направи го, ако не — тръгвай си и не се връщай вече тук.
Майлс седеше мълчаливо, мислеше, като от време на време навлажняваше с език устните си, един нервен жест, който му бе станал навик. Съвсем внезапно, без да покаже по някакъв начин, че е взел решение, той започна да говори.
Разказа за пратеника на мафията Роу в затвора Дръмонбърг. Обясни на Уейнрайт, че тази връзка е била осъществена по препоръка на човек отвън — от лихваря Игор, Руснака Омински, който смятал Истън за „мъжко момче“, тъй като не бил разказал при арестуването, а след това и пред съда, за връзките си с шайката, на която дължал пари. В знак на благодарност лихвите върху заемите му били замразени за времето, докато е в затвора.
— Пратеникът на мафията ми каза, че Омински спира часовника, докато съм вътре.
— Но ти вече не си вътре — отбеляза Уейнрайт. — Така че часовникът отново цъка.
— Да, знам това — смутено каза Майлс.
Той се беше опитвал да не мисли по този въпрос и докато търсеше работа, старателно избягваше местата, където знаеше, че може да се натъкне на лихваря Омински и останалите. По-специално ставаше дума за „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, за който бе научил няколко дни, преди да излезе от затвора. Клубът се намираше в центъра на града. Майлс спомена името му пред Уейнрайт.
— Не го знам къде точно е този „Дъбъл Севън“ — замислено каза шефът по сигурността, — но съм го чувал. Има репутацията на място, където се мотаят всякакви съмнителни типове.
Майлс бе уведомен в Дръмонбърг, че след като установи съответните контакти, ще се намерят начини да изкарва хляба си, а и да припечелва, та да започне да връща дълговете си. Не беше нужно кой знае колко да му се обяснява, за да се досети, че тези „начини“ са незаконни. Този факт, а и ужасът, който изпитваше при мисълта, че може да се върне обратно в затвора, го накараха да не припарва до „Дъбъл Севън“. Сега обаче…
— Значи правилно съм се досетил. Оттук щеше да се запътиш направо там.
— Не, господин Уейнрайт, не съм искал да отида там, уверявам ви! И все още не искам.
— Би могло, между нас казано, хем да отидеш, хем да не си свързан с тях.
— Как така?
— Знаеш ли какво е това таен информатор?
Майлс го погледна учудено и каза:
— Да.
— Тогава слушай внимателно.
Преди четири месеца, когато видя удавеното и обезобразено тяло на своя информатор Вик, Уейнрайт беше почти сигурен, че повече никога няма да се реши да изпрати човек за събиране на информация. Шокиран и изпълнен с чувство за вина, той бе убеден, че това не бива да се повтаря и не бе правил никакви опити, за да намери нов човек. Но Истън, в неговото отчаяно положение и с неговите връзки, представляваше чудесен случай, който не беше за изпускане.
Все повече и повече фалшиви кредитни карти Кийчардж заливаха района, а фалшификаторите оставаха неизвестни. Традиционните методи за залавяне на фалшификаторите и разпространителите бяха безрезултатни. Имаше и един факт, който пречеше на разследването — според федералните закони фалшифицирането на кредитни карти не се смяташе за криминално престъпление. Измамата трябваше да бъде доказана, а само намерението да се осъществи измама не можеше да бъде преследвано. Поради тези причини правозащитните органи проявяваха по-голям интерес към други форми на фалшификация, а с кредитните карти се занимаваха от време на време, съвсем инцидентно. Банките — за голямо разочарование на професионалисти като Нолан Уейнрайт — не правеха никакви сериозни опити да променят това положение.