Той все още не живееше у Марго Бракън, нито пък тя у него. Марго като че ли бе съгласна на всякакъв вариант, а Алекс все още искаше брак — но това очевидно бе невъзможно, без да се разведе със Силия. Той беше усетил, че Марго изпитва притеснение от това, че нещата стоят все така нерешени.
Колко странно, наистина — той, който бе свикнал да взима непрекъснато важни решения в Първа търговска американска банка и то на мига, проявяваше такава нерешителност в личния си живот.
Алекс осъзнаваше, че в основата на всичко стои чувството за вина. Би ли могъл с повече усилия, любов и разбиране да спаси своята млада и чувствителна съпруга от състоянието, в което бе изпаднала и в което се намираше? Може би да, но за това трябваше да е по-всеотдаен съпруг и не толкова пристрастен банкер.
Точно затова идваше тук, пък било то и напразно.
Когато дойде време да си тръгва, той стана и се приближи към нея, за да я целуне по челото, както правеше в случаите, когато тя бе склонна да приеме целувката. Но тази вечер Силия се извърна, съвсем се сви, а в очите й се появи внезапен страх. Той въздъхна и каза:
— Лека нощ, Силия.
Не последва никакъв отговор и той остави съпругата си в самотния свят, в който се бе пренесла.
На следващата сутрин Алекс помоли да повикат Нолан Уейнрайг Каза му, че хонорарът за проучването на Върнън Джакс ще бъде изплатен от бюджета на неговия отдел и че той ще подпише разходите. Алекс не спомена нищо за специфичния характер на проучването на Джакс, а и Уейнрайт не зададе никакви въпроси. Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре.
Нолан Уейнрайт докладва на Алекс за споразумението с Майлс Истън. Алекс реагира остро:
— Не, не искам този човек да получава пари от нас.
— Но той няма да бъде наш служител — възрази Уейнрайт. — Аз му обясних, че що се отнася до банката, той не може да разчита на нищо. Парите, които ще получава, ще бъдат в брой, и няма да има никакъв документ, който да показва откъде идват.
— Нолан, по един или друг начин, той всъщност е нает от нас и аз не мога да се съглася с това.
— Ако не се съгласите — отвърна Уейнрайт, — вие направо ми връзвате ръцете и не ми позволявате да си гледам работата.
— Нима да си гледате работата означава да наемете лежал в затвора крадец?
— Не сте ли чували, че понякога се използват престъпници, за да бъдат заловени други престъпници?
— Тогава използвайте някой, който да не е кран от нашата банка.
Двамата поспориха доста разпалено. В края на краищата Алекс отстъпи, макар и без желание След това попита:
— Истън дава ли си сметка за риска?
— Да, обясних му всичко.
— Казахте ли му за убития? — Алекс беше научил за Вик преди няколко месеца.
— Да.
— И все пак тази идея никак не ми харесва.
— Не ви харесва, но загубите от фалшиви кредитни карти все повече се увеличават.
Алекс въздъхна.
— Добре, това си е работа на вашия отдел и вие имате право да решавате как да действате. Затова и се съгласих. Но категорично настоявам за едно ако разберете, че Истън е в опасност, веднага го измъкнете от играта.
— Точно това възнамерявам да направя.
Уейнрайт бе доволен от разговора с Алекс, макар че се разгоря по-сериозен спор, отколкото бе очаквал. При всички случаи бе неразумно да споменава за Хуанита Нунес като евентуален посредник в операцията. Но в края на краищата, бе успял да уточни най-главното. Защо да занимава Алекс с подробности?
6
Хуанита Нунес се разкъсваше от съмнения и любопитство. Съмнения, защото тя не харесваше, а и не изпитваше доверие към шефа по сигурността Нолан Уейнрайт. Любопитство, защото се чудеше по какъв ли повод иска да се види с нея, при това тайно.
Уейнрайт увери Хуанита по телефона, че не става дума за нещо, свързано с нея. Обади й се предишния ден в главния градски клон. Каза й, че трябва да проведат важен конфиденциален разговор.
— Става дума за това, дали бихте желали да помогнете на някого.
— На вас?
— Не точно.
— Тогава на кого?
— Предпочитам да ви кажа, когато се видим.
Хуанита усети по гласа му, че той се опитва да се държи приятелски. Но не се поддаде на тази добронамереност, тъй като все още помнеше безчувствеността му, когато я подозираха в кражба. Дори извинението му по-късно не можа да заличи този спомен. Винаги щеше да помни отношението му.
Но така или иначе, той беше висш служител в Първа търговска американска банка, а тя — най-обикновена касиерка.
— Добре — съгласи се Хуанита, — аз съм тук, а тунелът е отворен.
Тя предполагаше, че или Уейнрайт ще отскочи при нея, или пък тя ще отиде при него. Но той я учуди с предложението си.