— Най-добре ще бъде, ако не се срещаме в банката, госпожо Нунес. След като ви обясня, ще разберете защо. Мога да ви взема от къщи тази вечер с колата и да си поговорим, докато сме в нея.
— Няма да мога — смутено каза тя.
— Искате да кажете, че не можете тази вечер?
— Да.
— А утре?
Хуанита се чудеше какво да отговори.
— Ще ви се обадя — рече тя.
— Добре, обадете ми се утре. Колкото може по-рано и моля ви, не казвайте на никого за нашия разговор.
На другата сутрин, вторник, третата седмица на септември, Хуанита бе неспокойна и си даваше сметка, че ако не се обади до обед на Уейнрайт, то сигурно той ще я потърси.
Беше доста притеснена. Понякога човек усеща предстоящата беда, предчувстваше я и тя сега. В началото се питаше дали да не се посъветва с госпожа Д’Орси. Но не посмя да го направи, защото помнеше предупреждението на Уейнрайт да не казва на никого за разговора. Това всъщност най-много провокираше нейното любопитство.
Днес Хуанита работеше на гишето за откриване на нови сметки. До нея имаше телефон. Тя го погледна, взе слушалката и набра вътрешния номер на отдела по сигурността. Само след миг плътният глас на Нолан Уейнрайт попита:
— Ще можете ли тази вечер?
Любопитството победи.
— Да, но не за дълго. — Обясни му, че не може да остави Естела за повече от половин час.
— Напълно достатъчно. По кое време и къде?
Мустангът на Нолан Уейнрайт зави и спря сред облак прах точно пред сградата във Форум Ист, където живееше Хуанита Нунес. Миг по-късно тя се показа на вратата на приземния етаж и я затвори внимателно след себе си. Уейнрайт се пресегна и отвори предната врата.
Той й помогна да си сложи колана и каза:
— Благодаря ви, че дойдохте.
— Само за половин час — напомни му Хуанита.
Тя не направи никакви усилия да се държи любезно с него, а и вече се притесняваше, че е оставила Естела сама.
Шефът по сигурността кимна, колата потегли и се вля в движението. Мълчаха известно време, след това завиха наляво и поеха по най-натоварения, двупосочен път с ярко осветени кафенета и магазини. Уейнрайт каза:
— Разбрах, че младият Истън е идвал да ви види.
— Как разбрахте? — сепна се тя.
— Той ми каза. Съобщи ми също, че сте му простили.
— Щом ви е казал, значи знаете истината.
— Хуанита… нали мога да ви наричам така?
— Това ми е името, така че…
— Хуанита — въздъхна Уейнрайт, — веднъж ви казах, че много съжалявам за начина, по който се развиха нещата. Не мога да ви се сърдя, ако все още сте настроена лошо към мен.
Тя се отпусна.
— Всичко е ясно, по-добре ми кажете какво точно искате от мен.
— Искам да знам дали сте съгласна да помогнете на Истън.
— А, значи за него става дума.
— Да.
— А защо трябва да му помагам? Не е ли достатъчно, че му простих?
— Ако питате мен, това дори е повече от достатъчно. Но той ми каза, че може би вие…
— За каква помощ става дума? — прекъсна го тя.
— Преди да ви кажа, искам да ми обещаете, че всичко, което си кажем сега, ще остане между нас двамата.
— И без това нямам на кого да го казвам — сви рамене тя. — Но — имате обещанието ми.
— Истън ще направи едно разследване. В полза на банката, но неофициално Ако успее, това може да помогне за реабилитирането му, а той се стреми към това. — Уейнрайт замълча, тъй като задминаваше един бавно движещ се трактор След това продължи: — Работата е доста рискована А още по-рисковано става, ако Истън ми докладва директно. Така че двамата имаме нужда от човек, който да осъществява връзката между нас, да предава съобщенията и в двете посоки Посредник.
— И решихте, че това трябва да бъда аз?
— Никой нищо не е решавал. Въпросът е дали имате желание за това. Ако се съгласите, ще помогнете на Истън да си помогне сам.
— Това само в полза на Майлс ли ще е?
— Не — призна Уейнрайт. — Той ще помогне и на мен, а и на банката.
— Така си и мислех.
Пътят с бляскавите витрини бе останал назад. Пресякоха един от мостовете. Съвсем се беше свечерило и реката изглеждаше черна. В края на моста имаше отбивка за междущатския път. Уейнрайт пое по нея.
— Бихте ли ми разказали по-подробно за това разследване — каза Хуанита със спокоен глас.
Тонът й беше равен, не издаваше никакви чувства.
Уейнрайт й описа какво се очаква от Истън — да използва връзките си от затвора, за да се добере до някои факти. Той знаеше, че няма смисъл да крие истината от нея — тя и без това ще я разбере. Спомена и за убийството на Вик, но без подробности.
— Не казвам, че същото ще се случи и с Истън — заключи Уейнрайт. — Ще направя всичко възможно, за да го предпазя от подобна опасност. Но го споменавам, за да разберете огромния риск, който поема. Ако се съгласите да му помогнете, ще бъде много по-безопасно за него.