— Вие сте наистина невероятна.
Тя отвърна нещо на испански.
— Какво означава това?
Хуанита се поколеба, а след това преведе:
— Дали това ще ми помогне да не бъда убита?
— Престанете да се тревожите! — Той се протегна и ласкаво докосна ръката й. — Обещавам ви, че всичко ще бъде наред.
Неговата увереност я успокои. Но по-късно, когато Естела беше заспала, Хуанита отново беше обзета от предчувствия за приближаваща беда.
7
В „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ лъхаше на пот, алкохол и тоалетна. Човек постепенно свикваше с тази остра миризма и, странно или не, тя се оказваше съвсем приемлива. Случваше се да нахлуе свеж въздух, но той сякаш нарушаваше атмосферата на клуба.
Клубът представляваше четириетажна квадратна тухлена сграда, разположена в задънена улица в покрайнините на центъра. По запуснатата фасада, надраскана с рисунки и надписи, личеше, че това е сграда, строена преди половин век. На покрива стърчеше прекършен пилон за знаме — никой не си спомняше Да го е виждал цял. Единствената солидна врата, над която нямаше табела, водеше към тунела, в който се въргаляха какви ли не боклуци и кучешки изпражнения. В ярко боядисаната барачка до вратата стоеше натряскалият се до козирката пазач. Той пускаше членовете на клуба и гонеше непознатите.
Майлс Истън влезе съвсем спокойно, защото пазачът липсваше и нямаше кой да го спре. Беше малко предиобед, по средата на седмицата. От дъното на клуба се чуваха различни по сила и тембър гласове. Майлс тръгна по коридора на приземния етаж, който не се отличаваше с особена чистота. По стените висяха пожълтели снимки от професионални боксови състезания. В края на коридора имаше отворена врата, водеща към полутъмния, шумен бар. Майлс влезе.
В първия момент той не можа да види почти нищо в полумрака. Докато се оглеждаше, един забързан келнер с табла се блъсна в него. Келнерът изруга, но успя да задържи чашите. Двамата мъже, седнали на високите столчета пред бара, извърнаха глави. Единият подхвърли:
— Това е частен клуб, драги. Ако не си член — вън.
А другият каза:
— Този мързеливец Педро пак не си е стоял на мястото. И това ако е пазач! Хей, кой си ти? Какво искаш?
— Търся Джулс Ларока — отвърна Майлс.
— Търси го другаде. Не познаваме човек с такова име.
— Хей, Майлс, скъпи! — Една ниска, тумбеста фигура с издут корем изплува от мрака. Лампата освети познатото лице на невестулка. Ларока, същият, който в затвора Дръмонбърг дойде при него като пратеник на мафията Роу, а след това се присламчи към Майлс и неговия благодетел Карл. Карл все още беше вътре и най-вероятно щеше да си остане там завинаги. Джулс Ларока бе освободен малко преди Майлс Истън.
— Здрасти, Джулс — каза Майлс.
— Ела, да те запозная с момчетата. — Ларока сграбчи ръката на Майлс в кокалестите си пръсти. — Един приятел — каза той на двамата мъже на бара, а те му обърнаха с безразличие гръб.
— Виж сега — каза Майлс, — не мога да седна, нямам пукната пара, празен съм. — Той с лекота започна да използва изразите, които беше научил в затвора.
— Ще пийнеш няколко бири за моя сметка. — Докато се промъкваха между масите, Ларока го попита: — Къде се губи досега?
— Търсих работа. Но ме изхвърлиха отвсякъде, Джулс. Здравата съм закъсал. Трябва ми помощ. Нали обеща да ми помогнеш.
— Да, разбира се, спомням си. — Те спряха до една маса с двама мъже. Единият беше съвсем слаб, с унила физиономия, а по лицето му се виждаха белези от едра шарка. Другият беше с дълга руса коса, каубойски ботуши и тъмни очила. Ларока придърпа още един стол. — Това е един приятел отвътре. Майлси.
Мъжът с тъмните очила измърмори нещо, а другият каза:
— Този, който знае разни неща за парите ли?
— Точно той. — Ларока поръча бира и се обърна към мъжа, който се обади пръв. — Попитай го нещо.
— Какво например?
— Ами нещо за пари, какво! — рече онзи с тъмните очила. Помисли малко и попита: — Къде е отпечатан първият долар?
— Това е лесно — отвърна Майлс. — Повечето хора смятат, че доларът е измислен в Америка. Но той идва от Бохемия, една област в Германия, само че в началото се наричал талер. За европейците било трудно да произнасят тяхното особено „т“ и го преименували на долар. Още в „Макбет“ се споменава за долара — „десет хиляди долара за общи нужди“.
— Мак… кой?
— Мак глупака — заяви Ларока. — Искаш ли писмено доказателство? — След това каза гордо: — Нали ви казах, това момче знае невероятни неща.
— Не е точно така — обади се Майлс. — Ето например в момента не знам как бих могъл да изкарам малко пари.