Келнерът стовари две бири. Ларока му плати.
— Преди да правиш пари — каза Ларока на Майлс, — ще трябва да платиш на Омински. — Той се наведе и му пошепна на ухото, за да не чуят другите: — Руснака знае, че си навън. Питаше за теб.
Само при споменаването на алчния лихвар, на когото все още дължеше около три хиляди долара, Майлс усети, че започва да се изпотява. Имаше и още един дълг — приблизително същата сума — към букмейкъра, и вероятността да изплати тези пари му изглеждаше съвсем далечна. Щом знаеха, че е излязъл от затвора, те щяха да искат да си оправят сметките, щяха да го заплашват и притискат.
— Как мога да платя дълговете си, след като нямам никаква работа? — попита той.
Мъжът с големия корем поклати глава.
— Трябваше да се обадиш на Руснака, веднага щом излезе навън.
— Къде да го намеря? — Майлс знаеше, че Омински няма постоянна работа.
Ларока кимна към чашата му.
— Изпий я, а след това ще отидем да го потърсим.
— Погледни на нещата от моя ъгъл — каза елегантният мъж и продължи да яде. Пръстите му бяха обсипани с диамантени пръстени. — Между нас има делово споразумение, с което бяхме съгласни както ти, така и аз. Аз изпълних моя ангажимент. Но ти нето направи. Питам те, какво според теб би трябвало да направя аз в подобна ситуация?
— Ти знаеш какво се случи с мен и аз съм ти много благодарен, че спря часовника, докато бях вътре — започна умолително Майлс. — Но не мога да ти платя сега. Искам, но не мога. Моля те, дай ми малко време.
Игор Омински — Руснака поклати модно подстриганата си глава и подпря длан в гладко обръснатата си буза. Ноктите му бяха поддържани от маникюрист. Той беше изключително суетен и винаги се обличаше елегантно.
— Времето е пари — рече той. — Предоставих ти прекалено много и от двете.
Седнал срещу Омински в ресторанта, в който го бе довел Ларока, Майлс имаше чувството, че е дребно мишле, преследвано от кобра. Пред него нямаше никаква храна, нямаше дори чаша вода, която му бе така нужна — устните му бяха пресъхнали, а стомахът му се бе свил от страх. Ако можеше да отиде при Нолан Уейнрайт и да се откаже от споразумението, което го бе поставило в това отвратително положение, той веднага би го сторил. Но това беше невъзможно, трябваше да седи и да се поти тук, докато Омински ядеше бавно „Бон Фам“. Джулс Ларока дискретно се бе отдалечил в бара на ресторанта.
Майлс имаше основания да се страхува. Той се досещаше в кои области се простира дейността на Омински и си даваше сметка, че разполага с огромна власт.
Преди време Майлс бе гледал едно предаване по телевизията, в което специалистът по американския подземен свят Ралф Салерно бе запитан: „Ако трябва да живеете с незаконни средства, с какъв вид престъпления бихте се занимавали?“ Експертът веднага отговори: „С лихварство“. Всичко, което Майлс научи от контактите си в затвора, а и всичко, което знаеше преди това, потвърждаваше предимствата на лихварството.
Руснака Омински бе истински банкер, той прибираше солидните печалби при минимален риск и раздаваше заеми, без да се подчинява на каквито и да било закони. Клиентите сами идваха при него. Той не поддържаше скъпи офиси, извършваше сделките в колата си или в някой бар, а понякога докато обядваше — както сега. Регистрираше клиентите си по най-простия начин — под кодов номер и предоставяше парите на ръка, в банкноти, така че да не остават никакви следи. Загубите от неизплатените дългове бяха незначителни. Той не плащаше нито федерални, нито щатски, нито градски данъци и такси. А лихвеният процент, който взимаше, беше сто на сто, а понякога и повече.
Майлс предполагаше, че Омински има на разположение поне два милиона долара, които пуска „в обръщение“. Част от тези пари раздаваше като заем срещу лихва, а останалите инвестираше в разни тъмни дела чрез босовете на организираната престъпност и получаваше от тях големи печалби. Вложен в лихварството, началният капитал от сто хиляди долара ставаше за пет години милион и половина долара — с други думи 1400 процента печалба. Никакъв друг бизнес на този свят не може да донесе подобна печалба.
Между клиентите имаше и известни личности и бизнесмени. Те прибягваха до услугите на лихварите акули, когато другите източници за кредитиране бяха вече използвани. Понякога длъжниците предлагаха на лихваря да им стане партньор — или пък собственик — на някое предприятие. Устите на лихварите са огромни — като устите на морските акули.
Главните разходи на лихварите акули бяха свързани с принуждаването на длъжниците да върнат взетото назаем. Те разполагаха с достатъчно хора, които осъществяваха тази принуда и винаги действаха внимателно — счупените ребра и обезобразените лица на клиентите едва ли можеха да върнат дълговете им. Акулите знаеха, че най-сигурният помощник в събирането на заемите е страхът.