— Сигурна в какво? Че трябва да седнеш ли? Не, дори в това не съм сигурна. Но седни!
Той се подчини.
— Харесвам характера ти, Хуанита. — Майлс се усмихна и тя си помисли, че в този момент той изглежда точно такъв, какъвто беше преди, в банката. — Харесвам и толкова други неща у теб. Ако искаш да знаеш истината, предложих те за посредник, защото благодарение на това щях да имам възможност да те виждам.
— Ето, сега имаш такава възможност — сви рамене тя. — Предполагам, че така ще бъде и в бъдеще. Предай ми съобщенията си, а аз ще ги занеса на господин Уейнрайт да си плете мрежите.
— Съобщението ми е, че засега няма нищо за съобщаване. Поне до този момент.
Майлс й разказа за „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, за непрекъснато разнасящите се миризми в него. Тя сбърчи нос от погнуса. Описа й и срещата си с Джулс Ларока, а след това и посещението при Руснака Омински. Накрая й обясни, че са го наели в клуба да води счетоводните книги. Майлс бе работил в „Дъбъл Севън“ само няколко дни и това бе всичко, което знаеше.
— Важното е, че съм вече в играта — увери я той. — Нали това искаше господин Уейнрайт.
— Понякога е лесно да влезеш, но значително по-трудно да се измъкнеш — каза тя.
Естела слушаше мълчаливо. Накрая тя попита Майлс:
— А ще дойдеш ли пак?
— Не знам. — Той погледна въпросително към Хуанита, която обърна очи първо към единия, после към другия и въздъхна.
— Да, amorcito — каза тя. — Ще дойде.
Хуанита отиде в спалнята и се върна с двата плика, които Нолан Уейнрайт й бе дал.
— За теб са.
В по-големия от пликовете бяха парите, а в другия — кредитната карта с името Х. Е. Линколп. Обясни му и целта на картата — сигнал за опасност и нужда от помощ.
Майлс сложи в джоба си пластмасовата кредитна карта, но парите върна обратно в плика и го подаде на Хуанита.
— Това нека остане при теб. Ако някой разбере, че имам толкова пари, могат да възникнат подозрения. Използвай ги за теб и Естела. Дължа ти го.
Хуанита се поколеба. След това каза мило:
— Ще ти ги пазя до момента, в който ще имаш нужда от тях.
На следващия ден, щом отиде в банката, Хуанита се обади на Нолан Уейнрайт по вътрешния телефон и му докладва всичко. Тя внимателно избягваше споменаването на каквото и да било име — нито своето, нито на Майлс, нито на „Дъбъл Севън Хелт Клъб“. Уейнрайт я изслуша, благодари й и това беше всичко.
Втората среща между Хуанита и Майлс беше седмица и половина по-късно, в един съботен следобед. Този път Майлс се бе обадил предварително и Хуанита и Естела го очакваха, доволни, че го виждат. Тримата отидоха на пазар. Разходиха се из открития пазар и Хуанита купи полски кренвирши и зеле.
— Това е за вечеря. Нали ще останеш? — попита тя.
Той се съгласи, като й обясни, че трябва да се върне в клуба късно през нощта, а може и сутринта.
Докато се разхождаха, Естела неочаквано му каза:
— Много ми харесваш! — След това сложи малката си ръчичка в неговата. Хуанита се усмихна.
Вечерята мина много приятно. Естела си легна, като преди това целуна Майлс за лека нощ. Майлс докладва на Хуанита сведенията за Нолан Уейнрайт. Бяха седнали един до друг на канапето. След като свърши, тя се обърна към него и му каза:
— Ако искаш, можеш да останеш тук през нощта.
— Миналия път ти спа вътре.
— Този път ще остана при теб. Естела спи дълбоко. Никой няма да ни безпокои.
Той протегна ръка и я погали, а тя нетърпеливо се притисна към него. Леко отворените й устни бяха топли, влажни и чувствени и обещаваха още по-приятни изживявания. Езикът й се впи възбуждащо между устните му. Той усети учестеното й дишане, а малкото й, почти момичешко тяло трепереше от страст в отговор на неговите ласки. Ръцете му я обгърнаха и тя въздъхна, предчувствайки приятни мигове. Отдавна не се беше любила и не скриваше своето вълнение и нетърпение. Обзети от страстно желание, те разтвориха набързо канапето.
И тогава стана нещо ужасно. Майлс желаеше Хуанита и с разума си, и — поне така мислеше — с тялото си. Но когато дойде моментът, когато един мъж трябва да покаже, че е наистина мъж, той се почувства напълно безсилен. Майлс правеше отчаяни усилия, опитваше се да се концентрира, затваряше очи и си мислеше колко силно я желае, но нищо не помагаше. Твърдият меч на мъжествеността си оставаше бездеен и отпуснат. Хуанита се опитваше да го успокои и да му помогне.
— Не се притеснявай, Майлс, скъпи. Отпусни се, всичко ще бъде наред.
Опитваха отново и отново. Накрая разбраха, че нищо не помага. Майлс лежеше отчаяно по гръб и сълзи напираха в очите му. Той осъзна, че главната причина за импотентността му бяха хомосексуалните контакти в затвора. Майлс бе вярвал, бе се надявал, че те няма да повлияят върху отношенията му с жените, но ето, че се бе излъгал. Обзе го ужас, защото се увери, че вече не беше никакъв мъж.