Най-накрая заспаха — изтощени, нещастни, незадоволени.
През нощта Майлс се събуди, повъртя се известно време и след това стана. Хуанита го чу и запали лампата, която беше близо до канапето.
— Какво има? — попита той.
— Мисля разни неща — отвърна тя, — и не мога да спя.
— За какво мислиш?
И тогава той й разказа всичко. Седнал встрани от нея, с обърната към стената глава, за да не среща погледа й. Разказа й за груповото изнасилване, за „приятелските“ си връзки с Карл — единственият начин да се спаси, за общата килия, за близостта. Призна й, че е започнал да изпитва и известно удоволствие от тази връзка. Разказа за обърканите си чувства към Карл, чиято дружелюбност и нежност все още си спомняше, спомена й, че изпитва към него… привързаност… или може би… любов? Не можеше да каже със сигурност.
Точно в този момент Хуанита го прекъсна.
— Стига толкова! Стига! Повръща ми се!
— А какво мислиш, че изпитвам аз?
— No quiero saber, не знам и не ме интересува. — В гласа й се долавяше ужас и отвращение.
Щом започна да просветлява, той се облече и си тръгна.
Две седмици по-късно. Отново събота следобед — това беше най-удобното време, в което можеше да се измъкне незабелязано от клуба. Майлс беше все още уморен от изпълненото с нервно напрежение пътуване до Луисвил предишната нощ, както и напълно потиснат от липсата на какъвто и да било напредък в мисията си.
Безпокоеше го и въпросът дали да отиде отново у Хуанита и дали тя ще пожелае да го види. Но все пак реши, че ще е необходима още една, било то и последна визита.
Хуанита се държеше доста, естествено, но по-делово от преди и по всичко личеше, че се е постарала да обърне гръб на онази нощ.
Тя изслуша внимателно разказа му.
— Не откривам нищо важно. Вярно, че успях да се свържа с Джулс Ларока и с този шофьор, който ми предаде фалшивите пари, но всички те са дребни риби. Реша ли да поразпитам Ларока — като например откъде се е сдобил с онова разрешително за шофиране — той веднага се мръщи и става много подозрителен. Още не съм научил нищо повече за тези, които дърпат конците, за големите игри, които се играят под прикритието на „Дъбъл Севън“.
— Не можеш да откриеш всичко само за месец — каза Хуанита.
— Може би въобще няма какво да се разкрива — поне във връзка с това, от което се интересува Уейнрайт.
— Може би. Но дори да е така, ти нямаш никаква вина. Вероятно си разкрил много повече неща, отколкото предполагаш. Фалшивите пари, които ми даде, номерът на разрешителното за шофиране…
— То сигурно е било откраднато.
— Остави на господин Шерлок Холмс Уейнрайт да се занимава с този въпрос. А какво стана със самолетния билет? Този, който са ти дали, за да се върнеш обратно?
— Използвах го.
— Нали остава и един екземпляр за теб?
— Да, един момент… — Майлс започна да опипва джобовете на сакото си. Носеше същия костюм, с който бе пътувал до Луисвил. Самолетният плик с копие от билета беше там.
Хуанита прибра всичко.
— Може и това да подскаже нещичко. Трябва да ти върна четирийсетте долара, които си дал за фалшивите двайсетачки.
— Добре се грижиш за мен.
— А защо не? Все някой трябва да го прави.
В този момент влезе Естела, която беше на гости у приятелка в съседния апартамент.
— Здрасти — каза тя. — Ще останеш ли пак с нас?
— Днес няма да мога — отвърна той. — Трябва да си тръгвам.
— Защо бързаш? — попита Хуанита.
— Всъщност няма причина. Просто си мислех, че…
— Тогава ще останеш за вечеря. Естела ще се зарадва.
— О, чудесно — каза момиченцето След това попита Майлс: — А ще ми прочетеш ли една приказка?
Той се съгласи, тя донесе книжката и се настани щастлива на коляното му.
След вечеря той й почете още малко.
— Много си мил, Майлс — каза Хуанита на излизане от спалнята. Докато слагаше Естела в леглото, той се беше приготвил да си тръгва.
— Остани — спря го тя. — Искам да ти кажа нещо.
Както преди, те седяха един до друг на канапето в хола. Хуанита говореше бавно и внимателно подбираше думите си.
— Онази нощ, след като си отиде, аз съжалих за лошите неща, които си помислих и ти наговорих. Аз не бива да бъда твой съдник и да те съдя толкова строго, а ето, че го направих. Толкова си страдал в затвора Не съм била там, но мога да си представя колко ужасно е всичко Не бих могла да предвидя — а и едва ли някой, който не е бил вътре, би могъл да предвиди — как бих постъпила на твое място. След като този човек, Карл, е бил добър към теб, а всичко останало е било ужасно, няма нищо чудно, че нещата са се развили така.