— Добре. Искаме си заема обратно. Съобщавам ти го сега, а с вечерната поща ще получиш и съответното писмено искане.
Последва кратка пауза.
— Сигурно се шегуваш — каза Инчбек.
— Говоря напълно сериозно.
— Но защо?
— Мисля, че не ти е трудно да се досетиш. Вярвам също така, че едва ли би искал да ти излагам причините по телефона.
Инчбек отново замълча. Този път паузата бе по-продължителна.
— Вашата банка се държи наистина неразумно и нелепо. Миналата седмица Големия Джордж ми каза, че възнамерява дори да увеличи с петдесет процента заема.
Това безочие напълно изуми Хейуърд, но той си припомни, че именно по такъв безочлив начин Съпранешънъл беше измъкнала и преди заема от неговата банка. Този път нямаше да се поддаде.
— Ако получим бързо парите си — каза Хейуърд, — ще запазим в тайна информацията, с която разполагаме. Лично ти го гарантирам.
Всичко се свеждаше до това дали Големия Джордж, Инчбек и останалите, които знаеха истината за Сънеко, искаха да печелят време. Ако беше така, Първа търговска американска банка имаше определено преимущество в сравнение с останалите кредитори.
— Петдесет милиона долара! — възкликна Инчбек. — Ние никога не държим свободно такова количество пари.
— Нашата банка би се съгласила и на плащане на няколко етапа, стига да са в кратък срок.
Истинският въпрос беше: откъде би могла Сънеко да намери петдесет милиона при това изключително затруднено положение? Хейуърд усети, че се изпотява — и от притеснение, но и от гризящите го съмнения.
— Ще разговарям с Големия Джордж — каза Инчбек. — Но съм сигурен, че това няма да му хареса.
— Като се свържеш с него, кажи му, че бих искал да поговорим и за нашия заем за вложенията „К“.
Докато затваряше, на Хейуърд му се стори, че чу как Инчбек изруга. Но не беше съвсем сигурен.
Роскоу Хейуърд се отпусна в тапицирания въртящ се стол и се опита да се успокои. Всичко, което научи през последния час, бе истински шок. Преценявайки отново ситуацията, той се почувства самотен и отритнат. Искаше му се да избяга от всичко. Единственият човек, с когото би искал да бъде, бе Аврил. Но тя отдавна не му се беше обаждала, последната им среща беше преди повече от месец. Винаги тя се обаждаше. Той никога не го беше правил.
Ръководен от внезапното желание, той отвори джобното тефтерче, което носеше винаги в себе си, и започна да търси един телефонен номер, записан с молив. Номерът на Аврил в Ню Йорк. Набра номера по директната линия.
Чу се свободен сигнал, а след това мекият и приятен глас на Аврил.
— Ало?
Усети, че сърцето му подскочи.
— Здравей, Роси — каза тя, след като чу гласа му.
— От доста време не сме се виждали, скъпа. Чудех се кога ли ще ми се обадиш.
— Но Роси, скъпи, ти не си вече в списъка.
— Какъв списък?
— Може би не трябваше да ти го казвам — отвърна с несигурен глас Аврил.
— Не, кажи ми, това ще си остане между нас.
— Е, това е един таен списък на хората, които могат да бъдат забавлявани за сметка на Съпранешънъл.
Хейуърд почувства, че нещо силно стяга гърлото му.
— Кой разполага с този списък?
— Не знам. Момичетата го имат. Но кой друг, не мога да ти кажа.
Той млъкна. Трескаво разсъждаваше и накрая реши, че би трябвало да е доволен, след като не е в този списък. С известна нотка на завист се питаше кой ли е все още в него. Надяваше се, че предишните копия са унищожени.
— Означава ли това, че не можеш да идваш тук и да се срещаш с мен?
— Не съвсем. Ако си платиш, Роси…
— Колко ще струва? — Зададе въпроса, но сякаш не можеше да повярва, че наистина изрича тези думи.
— Билетът за самолет от Ню Йорк и обратно — започна Аврил, — след това стаята в хотела. И за мен — двеста долара.
Хейуърд се беше питал каква ли сума бе изхарчила за него Съпранешънъл. Сега знаеше. Като отдалечи слушалката от ухото си, той пресметна набързо. Дали да прояви разум или да се подчини на чувствата си? Съвестта му се бореше с изкушението за удоволствието, което знаеше, че ще изпита с Аврил. Парите бяха повече, отколкото можеше да си позволи. Но той я желаеше. Много.
Вдигна отново слушалката.
— Кога можеш да дойдеш?
— Следващия вторник.
— Чак тогава?
— Съжалявам, скъпи.
Разбираше, че е истински глупак и че до вторник щеше да чака ред на опашката, пред него имаше други мъже, които се ползваха с предимство. Но не можеше да устои на изкушението и накрая каза:
— Добре, до вторник.
Разбраха се, че тя ще му се обади от „Хилтън“.
Хейуърд едва ли не предчувстваше удоволствието, което го очакваше.
След това си спомни за още нещо, което трябваше да направи — да унищожи акциите от вложенията „К“.