Взе експресния асансьор от трийсет и шестия етаж, спусна се в главното фоайе, след това мина през тунела и отиде в главния градски клон. След няколко минути отвори личния си сейф и извади четирите акции, всяка от които за петстотин дяла. Занесе ги горе, където възнамеряваше да ги пусне в машината за раздробяване на хартия.
Но когато се върна в кабинета, промени решението си. Последния пьт, когато направи проверка, дяловете струваха по двайсет хиляди долара. Дали не бързаше? Ако се наложеше, винаги можеше да унищожи акциите.
Реши, че е по-добре да ги заключи в чекмеджето на бюрото, където държеше личните си документи.
12
Успехът дойде, когато Майлс Истън най-малко го очакваше.
Само преди два дни, затормозен и депресиран, Майлс беше убеден, че работата му в „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ няма да доведе до нищо друго, освен до по-нататъшното му затъване в криминалния свят. Мисълта за повторно влизане в затвора го преследваше непрекъснато и го изпълваше с ужас. Майлс сподели опасенията си с Хуанита и макар че се разведри от прекрасната нощ, която прекараха заедно, настроението му не се промени особено.
С Хуанита се срещна в събота. В понеделник вечерта Нейт Нейтансън, управителят на „Дъбъл Севън“, изпрати да повикат Майлс, който, както обикновено, помагаше в разнасянето на сандвичи и напитки за играчите на карти и други хазартни игри на третия етаж.
Когато влезе в кабинета на управителя, вътре освен Нейтансън имаше още двама души. Единият беше лихварят, Руснака Омински. Другият беше здравеняк с груби черти. Майлс го беше виждал вече няколко пъти в клуба и знаеше, че му викат Тони Марино Мечката. Прякорът Мечката му подхождаше. Марино имаше тежко и силно тяло, движенията му бяха бавни, а изражението му подсказваше, че в него се крие нещо свирепо. Беше съвсем ясно, че Мечката е босът, всички се отнасяха с уважение към него. Всеки път пристигаше с луксозен кадилак, придружен от шофьор и телохранител.
Нейтансън изглеждаше малко нервен.
— Майлс, току-що казах на господин Марино и на господин Омински колко полезен си тук. Те биха искали да свършиш нещо за…
— Почакай отвън — обърна се към управителя Омински.
— Да, сър. — Нейтансън бързо се измъкна.
— В колата ми чака един старец — каза Омински на Майлс. — Ще вземеш някой от хората на господин Марино, за да ти помага. Ще вкарате човека вътре, но без да ви забележат. Ще го настаните в стаята близо до твоята и ти ще се грижиш да не я напуска. Не го оставяй дълго сам, ако се наложи да излезеш, ще го заключваш. Ти отговаряш за този човек.
— Ако се налага, мога ли да използвам сила, за да го задържа? — неуверено попита Майлс.
— Няма да се наложи.
— Старецът знае как стоят нещата. Няма да създава неприятности — каза Тони Мечката. За човек с неговия ръст гласът му беше учудващо фалцетов. — Помни, че той е важен за нас, така че се отнасяй с него както трябва. Не му разрешавай да пие. Той ще иска, но не му давай никакъв алкохол. Разбра ли?
— Да — отвърна Майлс. — Да не искате да кажете, че в момента не е в съзнание?
— Мъртво пиян е — отговори Омински. — Цяла седмица се е наливал. Твоята задача е да се грижиш за него така, че да изтрезнее напълно. Тези три-четири дни, докато е тук, няма да се занимаваш с нищо друго. — После добави: — Ако свършиш тази работа както трябва, ще получиш нов кредит.
— Ще се постарая — каза Майлс. — А как е името на стареца? Все пак трябва да се обръщам към него по някакъв начин.
Двамата мъже се спогледаха.
— Дани — каза Омински. — Това е всичко, което ти е необходимо.
Няколко минути по-късно шофьорът на Мечката се изплю с отвращение пред страничния вход на клуба:
— Господи! Това дърто магаре вони като кенеф!
На задната седалка на колата имаше проснат мъж. Вратата на колата беше отворена.
— Ще се опитам да го поизмия — каза Майлс и сбърчи нос от силната воня. — Най-напред ще трябва да го внесем вътре.
— Хайде по-бързо да свършваме — подкани ги телохранителят.
Тримата се пресегнаха и вдигнаха стареца. Улицата бе зле осветена и той не се виждаше ясно. Успяха да различат побелялата му коса, хлътналите брадясали бузи, затворените очи и зяпналата, беззъба уста. Дрехите на стареца бяха мръсни и парцаливи.
— Мислиш ли, че е мъртъв? — попита телохранителят, когато измъкнаха тялото от колата.
Точно в този момент, вероятно поради раздвижването, старецът отново повърна. Бълвочът заля Майлс.
Шофьорът се изхили.
— Очевидно не е мъртъв — каза той, а след това се обърна към Майлс, на който му се повдигаше — Дръж се, момче!