— От това, което казваш, и от всичко онова, което знам отпреди, имам чувството, че алчността е главната причина за сегашното състояние на вашата банка.
— Да, а също и наличието на много идиоти в управителния съвет — горчиво каза Алекс. Той бе по-откровен от обикновено и изпита известно облекчение от това.
Настъпи кратка тишина, а след това Алекс възкликна:
— Господи! Как ми липсва той!
— Кой?
— Бен Розели.
— Вероятно Бен щеше да предприеме точно същата спасителна операция, каквато започна ти. — Марго стисна нежно ръката му.
— Може би — въздъхна той. — Само че моят план не доведе до нищо. Ето защо бих искал Бен да е тук сега.
Шофьорът смъкна стъклото, което отделяше предната седалка от пътниците.
— Пристигнахме в Тайлърсвил, сър — каза той през рамо.
— Желая ти успех, Алекс — промълви Марго.
Опашката пред банката се виждаше отдалеч. Все нови и нови хора се редяха. В момента, в който колата спря пред банката, на отсрещната страна на улицата паркира малък автобус, от който изскочиха няколко младежи и едно момиче. От едрите букви, изписани на автобусчето, ставаше ясно, че е на телевизията.
— Господи — каза Алекс, — само това липсваше!
Докато Марго се оглеждаше любопитно, Алекс влезе в клона и размени няколко думи с Едуина и с Фъргъс У. Гатуик. Очевидно нищо повече не можеха да направят. На Алекс му мина през ума, че е дошъл напразно, но желанието му да помогне бе непреодолимо. Той реши да поговори с чакащите хора. Разходи се сред тези, които бяха вътре в салона, и тихо им се представи.
Бяха най-малко двеста души — разнородна тълпа от млади и стари хора, някои по-заможни, други очевидно доста бедни, жени с малки деца, мъже в работни дрехи, имаше и клиенти, които явно се бяха облекли по-специално за случая. С изключение на неколцина, повечето се държаха дружелюбно. Имаше само един-двама, които бяха враждебно настроени. Но почти всички бяха доста изнервени. По лицата на тези, които бяха получили парите си и си тръгваха, бе изписано облекчение. Една възрастна жена заговори Алекс, без да има ни най-малка представа, че е банков служител.
— Благодаря на бога, всичко свърши. Това беше най-напрегнатият ден в живота ми. Тук са спестяванията ми — всичко, което имам. — В ръцете си държеше около дузина банкноти по петдесет долара.
След като поразговаря с хората, Алекс се убеди, че всички мислят по един и същ начин: Първа търговска американска банка може и да е стабилна, но може и да не е. Никой не искаше да рискува и да остави парите си в банка, която може да фалира. Непрекъснатото свързване на Първа търговска американска банка със Съпранешънъл беше изиграло ролята си. Първа търговска американска банка щеше да загуби огромна сума пари — самото ръководство го бе признало. И никой не се интересуваше от подробностите. Хората, на които Алекс спомена, че вложенията са застраховани, почти не обърнаха внимание на думите му. Някои споменаха, че вероятно застраховките са доста малки и едва ли биха били достатъчни, за да покрият такива огромни загуби.
Имаше още нещо, и Алекс си даваше сметка, че то е много важно: хората не вярваха повече на това, което им се казваше, беше им омръзнало да ги заблуждават и лъжат. Тях непрекъснато ги лъжеха — лъжеше ги президентът, висшите правителствени служители, политиците, бизнесмените, индустриалците. Лъжеха ги работодателите им и синдикалните дейци. Заблуждаваха ги чрез различни реклами. Мамеха ги чрез финансови операции, включително и при закупуването на акции и други ценни книжа, мамеха ги и в годишните доклади за акционерите и „официалните“ изявления на корпорациите. Не рядко бяха заблуждавани и от средствата за масова информация, които просто „пропускаха“ да съобщят нещо важно. Нямаше край списъкът на измамите. Те се трупаха безпощадно една върху друга, и така лъжата, или в най-добрия случай изопачаването и премълчаването се бяха превърнали в начин на живот.
Как биха могли да повярват на Алекс, който ги уверяваше, че Първа търговска американска банка не е потъващ кораб и че парите им ще бъдат на сигурно място, ако решат да ги оставят в нея? Следобедните часове се изнизваха и ставаше все по-ясно, че никой не вярва на това.
Късно следобед Алекс бе готов да се предаде. Това, което беше писано да става, щеше да стане и нищо повече не можеше да се направи. Реши, че има неща, които са неминуеми и че трябва да се приемат такива, каквито са — и от хората, и от институциите. В пет и половина, когато ранната октомврийска вечер бе започнала вече да се спуска, при него дойде Нолан Уейнрайт и го уведоми за новата тревога, обзела тълпата отвън.