Ето че отново бе изпаднал в негова власт.
Преди около седмица и половина Уизард Уонг бе направил рутинната си проверка за подслушване на телефоните на местата, посещавани от Марино. Сред тях бе и „Дъбъл Севън Хелт Клъб“, където Марино имаше финансови интереси. По време на проверката, която показа, че всичко е наред, Уизард реши да се позабавлява, като подслуша за известно време разговорите по един от телефоните на клуба. Един вид — собствена експертиза. За тази цел избра обществения телефон на приземния етаж на клуба. Уизард монтира записващо устройство за четирийсет и осем часа. Магнетофонът бе скрит в мазето в „Дъбъл Севън“. Той се включваше всеки път, когато се използваше телефонът.
Това бе напълно незаконна операция, но според Уизард тя не можеше да се смята за нарушение, тъй като само той щеше да прослуша ролката. Един от разговорите силно го заинтригува.
В събота следобед, той взе ролката от полицата в обширната си лаборатория и отново прослуша разговора.
Пускане на монета. Набиране на номер. Всичко това бе записано на магнетофона. Телефонен звън. Само един.
Женски глас (тих, с лек акцент): Ало?
Мъжки глас (шепнешком): Знаеш кой е. Не споменавай имена.
Женският глас: Да.
Първият глас (все още шепнешком): Кажи на нашия общ приятел, че съм разкрил нещо важно. Наистина важно. Точно това, което искаше да знае. Не мога да ти кажа по телефона. Ще дойда утре вечер.
Женският глас: Добре.
Лек шум и прекъсване на разговора. Този, който бе позвънил от „Дъбъл Севън Хелт Клъб“ бе сложил слушалката.
Уизард Уонг не можеше да си отговори на въпроса защо бе сигурен, че Тони Марино Мечката ще прояви интерес към този разговор. Някакъв вътрешен инстинкт му подсказваше, че разговорът е важен, а този вътрешен инстинкт почти никога не го лъжеше. Най-накрая се реши, извади бележника си, отиде до телефона и набра номера.
Оказа се, че Тони Мечката не може да му отдели време преди понеделник следобед. След като вече бе решил да действа, Уизард се зае да уточнява информацията от магнетофона. Пренави ролката и я прослуша внимателно още няколко пъти.
— Боже господи! — грубите, едри черти на Тони Марино Мечката му придаваха вид на див звяр. Фалцетовият му глас бе по-силен от обикновено. — Да имаш тази касета и да седиш на проклетия си задник цяла седмица, без да ми я дадеш!
— Аз съм само един техник, господин Марино — опитваше се да се защити Уизард Уонг. — Повечето от нещата, които чувам, не са моя работа. Но след като помислих върху този запис, реших, че може би става дума за нещо важно. — Той беше доволен, тъй като не му вдигнаха скандал, че си е позволил да подслушва разговорите в „Дъбъл Севън“.
— Следващия път — изръмжа Марино, — мисли по-бързо!
Двамата бяха в офиса на Марино, който се помещаваше в едно депо. Беше понеделник. На бюрото се мъдреше касетофона, който Уонг току-що бе изключил. Преди да дойде, той беше презаписал важната част от магнетофонната лента и я бе прехвърлил върху касета — останалото изтри.
С навити ръкави на ризата в задушната и гореща стая Тони Марино Мечката изглеждаше отвратително. Раменете му бяха широки като на шампион по борба, а китките и бицепсите — огромни. Столът под него изглеждаше съвсем малък. Марино не беше дебел, но мускулите му бяха яки. Уизард Уонг се мъчеше да не мисли за физическата сила на Марино, нито пък за славата му на жесток човек. Но дали от горещината в стаята или по някаква друга причина, той усети, че започва да се поти.
— Аз съвсем не съм пропилял всичкото това време, господин Марино — опитваше се да се оправдае той. — Открих и някои други неща, които мислех, че ще поискате да знаете.
— Какви неща?
— Мога да ви кажа номера, на който се обадиха. Използвах хронометър и измервах времето, необходимо за завъртането на всяка цифра, а след това сравних…
— Карай по-накратко. Дай ми номера!
— Ето го. — Уизард постави едно листче на бюрото.
— Провери ли го? На кого е?
— Искам да ви кажа, че една такава проверка съвсем не е лесна работа. Особено в случаи като този, когато номерът не е в указателя. За щастие, имам някои връзки в телефонната компания…
Тони Мечката избухна. Той удари с длан по бюрото, и то изгърмя.
— Не ме разигравай, копеле такова! Ако знаеш нещо, казвай го веднага!
— Исках само да ви обясня — не се предаваше плувналия в пот Уизард, — че всичко това струва пари. Трябваше да заплатя на моя човек в компанията.
— Платил си дяволски малко в сравнение с това, което ще измъкнеш от мен. Така че давай нататък.
Уизард въздъхна с облекчение, вече знаеше, че е казал каквото трябва и Тони Мечката ще си плати исканата сума, защото и двамата не забравяха, че може отново да се наложи да си правят услуги.