Когато излязоха от сградата, Естела хукна напред, като от време на време се обръщаше и викаше:
— Мамо, аз прескачам всички линии!
Хуанита се усмихна — прескачането на линиите и дупките по тротоара бе една от игрите, на които често играеха. Точно в този момент Хуанита забеляза, че пред тях е паркирана кола с тъмни стъкла, а задната й врата беше отворена към бордюра. Естела се приближи. В този миг една ръка се протегна и момиченцето изчезна вътре. Хуанита се затича към вратата на колата. Някакъв човек, който Хуанита не бе забелязала, я сграбчи и напъха в колата. Преди да осъзнае какво става Хуанита лежеше притисната към пода, заедно с Естела. Вратата се трясна зад нея. Миг след това се затвори и предната врата и колата потегли.
Когато дойде в съзнание и главата й започна да се прояснява, тя чу някой да казва:
— По дяволите, защо прибра и детето?
— Ако не го бяхме взели, то щеше да вдигне такъв шум, че цял куп ченгета щяха да долетят на минутата. Така поне се измъкнахме чисто, бързо и без проблеми.
Хуанита се размърда. Остра болка като нож проряза главата й, явно от ударите, които беше получила. Тя простена.
— Слушай, кучко — обади се трети глас, — ако ни създаваш проблеми, ще те смелим от бой. И не се надявай, че някой ще те види. През тези стъкла нищо не се вижда.
Хуанита лежеше и се опитваше да се успокои и да обмисли разумно нещата. В колата имаше трима души, двама на задната седалка над нея и един отпред. Тя вече беше забелязала тъмните стъкла на колата. Нямаше никакъв смисъл да вика, за да привлече вниманието. Защо ги бяха отвлекли? Защо? Хуанита не се съмняваше, че причината е Майлс. Това, от което се беше страхувала, стана. Даваше си сметка, че се намира в страшна опасност. Но Господи! — защо и Естела! Двете бяха плътно притиснати към пода на колата, телцето на Естела се тресеше от безпомощни ридания. Хуанита се размърда, като се опитваше да я докосне и да я успокои.
— Чакай, миличкото ми. Успокой се, моето момиче.
— Млъквай! — заповяда единият от мъжете.
Друг глас, вероятно този на шофьора, се разпореди:
— По-добре им запуши устата и им вържи очите!
Хуанита усети, че двамата мъже отзад се размърдаха, дочу и звук от разкъсване на плат. Тя започна настоятелно да го моли:
— Не, моля ви! Аз ще…
Но тя не можа да продължи, защото в устата й Напъхаха парче плат. Миг по-късно очите й бяха вързани с тъмен парцал. Извиха ръцете й и ги завързаха на гърба. Въжетата прерязваха китките й. По пода на колата имаше прах, който пълнеше носа и гърлото й. Принудена да стои неподвижно, без да вижда, Хуанита усети, че започва да се задушава. Не можеше да си поеме дъх през запушената уста, затова се мъчеше да се изкашля, и да прочисти поне носа си. От движенията, които усещаше около себе си, разбра, че на същото мъчение е подложена и Естела. Това я изпълни с ужас. Сълзи на гняв и безсилие изпълниха очите й. „Върви по дя-волите, Уейнрайт! И ти, Майлс! Къде сте и двамата сега? О, защо ли се съгласих… защо не предвидих, че това може да се случи. Защо?… Моля те, помогни ми, Богородице! Ако не на мен, поне на Естела!“
Колкото повече време минаваше, толкова повече се засилваше болката и усещането за безпомощност. Хуанита чувстваше, че не е в състояние да събере мислите си. Усещаше като насън движението на колата — забавяне, спиране, тръгване — явно имаше много коли. Редяха се завой подир завой.
Струваше й се, че пътуването няма край. След около час, а може би повече или по-малко? — Хуанита усети рязкото натискане на спирачките. Моторът изрева и спря. Чу тихия шум от автоматичното отваряне на предната врата, след това трясъкът от затварянето. Вратите явно бяха доста големи. Задната врата се отвори, пантите изскърцаха, някой грубо я дръпна и изправи на крака, а след това я блъснаха да върви напред. Хуанита се олюля, краката я боляха от ударите при вкарването в колата. За миг щеше да падне на земята, но две ръце я сграбчиха. Единият от гласовете й заповяда:
— Хайде, върви напред!
Все още с вързани очи, тя се движеше неуверено, а мислите й бяха насочени единствено към Естела. Усещаше как стъпките-нейните собствени и на останалите — отекват върху цимента. Внезапно подът пропадна, тя отново залитна и познатите вече ръце я сграбчиха, за да не падне. Заслизаха по някакви стълби. Стигна до края им и продължиха напред. След това я бутнаха назад и загубила отново равновесие, тя се стовари върху твърд дървен стол. Същият глас даде разпореждания: