Гласът й премина в отчаян шепот, но все пак отговори:
— За Първа търговска американска банка.
Анжело пусна пурата на пода и я загаси с пета. Погледна въпросително към стената, зад която стоеше Тони Марино Мечката и се запъти към него.
Лицето на Тони Мечката бе изопнато.
— Намерете го — тихо каза той. — Намерете този мерзавец. И го доведете тук.
21
— Майлси — каза Нейт Нейтансън, който бе в обичайното си лошо настроение, — обясни на този твой приятел, дето непрекъснато те търси по телефона, че ние сме тук не за да обслужваме персонала, а за да се грижим за членовете на клуба.
— Какъв приятел? — учуди се Майлс Истън, който беше цяла сутрин вън от клуба по поръчки.
— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Един и същ човек те търси четири пъти. Не си остави името. Къде е книгата със сметките? — попита Нейтансън нетърпеливо.
Майлс му я подаде. Една от поръчките му тази сутрин бе да депозира чекове в една банка.
— Пратката с консерви току-що пристигна — каза Нейтансън, — погрижи се да ги приберат в склада. Провери дали всичко е наред. — Той подаде на Майлс ключа и документите.
— Разбира се, Нейт, и съжалявам за обажданията.
Управителят беше вече тръгнал към кабинета си на третия етаж. Майлс изпитваше симпатии към него. Знаеше, че Тони Мечката и Руснака Омински, които бяха собственици на „Дъбъл Севън“, напоследък често притискат Нейтансън, недоволни от управлението на клуба.
Докато отиваше към склада, разположен на приземния етаж в дъното на сградата, Майлс мислеше за телефонните обаждания и се чудеше кой ли би могъл да го търси? И то така упорито? Само трима души, свързани с предишния му живот, знаеха къде се намира: офицерът, който отговаряше за него след пускането му под гаранция, Хуанита и Нолан Уейнрайт. Офицерът? Почти невероятно. Последният път, когато Майлс бе при него за редовния месечен доклад, той бе съвсем безразличен. Единственото нещо, което го интересуваше, бе да не му се създават неприятности. Попита го дали работи и какво. Записа си и нищо повече. Тогава Хуанита? Не, тя добре знаеше, че не бива да звъни тук. Освен това Нейтансън каза, че бил мъж. Оставаше Уейнрайт.
Но Уейнрайт също не би се обадил… Може би само в случай, че се е появило нещо наистина спешно… може би е искал да го предупреди!
Да го предупреди за какво? Че съществува някаква опасност? Че е разкрит като шпионин или има вероятност да го разкрият? Изведнъж Майлс се вледени от страх. Сърцето му заби силно. Напоследък се бе държал доста безразсъдно, защото смяташе, че сигурността му е гарантирана. Но всъщност той нямаше никаква сигурност, а и никога не беше имал. Бе заобиколен от доста големи опасности, тъй като знаеше прекалено много.
Когато стигна до склада, Майлс усети, че ръцете му треперят. Трябваше да направи усилие да се успокои, за да пъхне ключа в ключалката. Главата му трескаво работеше: дали пък не си внушаваше, дали не се плашеше от сянката си? Може би. И все пак вътрешният му инстинкт му подсказваше, че е в опасност. Какво да прави тогава? Кой е звънил, може би ще опита отново. Но дали е разумно да чака? Рисковано или не, Майлс реши да позвъни на Уейнрайт.
Той затвори вратата, за да отиде до близкия телефон — този, от който се бе обадил на Хуанита преди седмица и половина. В този миг чу шум в другия край на коридора. Влязоха няколко души. Те, изглежда, доста бързаха. Майлс се върна бързо назад, промъкна се в склада и се скри там. Чу няколко гласа, единият от които каза:
— Къде е този никаквец Истън?
Позна гласа. Беше Анжело, телохранителят на Марино.
— Сигурно е горе в офиса — отговори Джулс Ларока и попита: — За какво…
— Тони Мечката иска…
Мъжете се качваха по стълбите и гласовете им заглъхнаха. Майлс беше чул достатъчно и вече знаеше, че това, от което се страхуваше, се оказа истина. Само след минута Нейт Нейтансън ще каже на Анжело и на останалите къде се намира и те ще пристигнат тук.
Усети, че цялото му тяло се тресе, но успя да си наложи да мисли. Невъзможно бе да се измъкне през предната врата. Дори да не се сблъска с Анжело и компанията му. Те сигурно бяха оставили някой да пази отпред. Тогава през задния вход? Той се използваше рядко и водеше до една изоставена сграда. След това имаше празно място, а по-нататък бе насипът на железопътната линия. В края на линията се преплитаха множество малки улички. Можеше да опита да се измъкне по тези улички, макар че шансовете му да избяга бяха незначителни. Сигурно щяха да го преследват с кола, а може би и с няколко коли. Той беше безпомощен. Не трябваше да губи време, а да тръгва веднага. Той заключи вратата на склада и взе ключа. Надяваше се, че преследвачите му ще изгубят ценни минути, докато разбиват вратата, защото ще мислят, че е вътре.