Затича се.
През малката задна врата, заключена с райбер… Излезе, после се спря и затвори внимателно вратата, не трябваше да оставя знак откъде е минал… Прекоси празното място до изоставената сграда — бивша фабрика, заобиколена от какви ли не боклуци — кашони, тенекиени кутии, изоставен ръждясал камион и кран. Като че ли бягаше с препятствия. Оттук-оттам притичваха мишки. Трябваше да прескача купища боклуци… На едно място стъпи накриво и си изкълчи глезена, заболя го силно, но продължи напред… Не чуваше никакъв шум зад себе си — все още никой не го преследваше… Точно когато стигна до железопътната линия и му оставаше съвсем малко до спасителните улички, Майлс чу стъпки зад себе си. Някой извика:
— Ето го кучият син!
Затича се по-бързо. Почти беше стигнал до уличките. На първото кръстовище зави наляво, после надясно и веднага след това отново наляво. Все още чуваше тежките стъпки след себе си. Не беше идвал тук преди, уличките бяха съвсем непознати, но чувството за ориентация му подсказваше, че отива към центъра на града. Ако успееше да се добере до центъра, щеше лесно да изчезне сред тълпите от хора. Тогава щеше да има време да помисли и да се обади на Уейнрайт, за да го помоли за помощ. Засега тичаше колкото имаше сили и се надяваше на късмета си. Глезенът още го наболяваше. Добрата форма, в която се намираше, след дългите часове прекарани на игрището за хандбал в „Дъбъл Севън“, му беше от полза.
Преследващите го стъпки заглъхнаха, но това не го успокояваше. Докато прекосяваше отрупаното с боклуци място около необитаемата сграда, те го гонеха без кола. Сега вече можеха да го подгонят и с кола. Ако заобиколеше няколко сгради, за да излезе отново на железопътната линия, това щеше доста да го забави. Но може би си заслужаваше да мине оттам. Нищо чудно да го дебнеха с кола, като се опитваха да предугадят откъде ще мине, за да го засекат. Отново направи няколко завоя ту наляво, ту надясно, като се надяваше да се натъкне на автобусна спирка. Или пък да хване някое такси, което беше за предпочитане. Не минаваше и такси. Когато най-много се нуждаеш от такси, то не се появява. Не срещна и полицай. Добре би било да има повече хора по улиците, по които минаваше. Тичаше и така привличаше вниманието, но не можеше да си позволи да върви бавно и спокойно. Малкото хора, с които се разминаваше, го заглеждаха с любопитство, но жителите на този район бяха свикнали да не се занимават с проблемите на другите.
Кварталът постепенно измени облика си. Вече не приличаше на гето. Майлс протича покрай няколко доста привлекателни магазина. Пред себе си виждаше по-големи сгради, а в далечината се рееха очертанията на небостъргачите. До тях имаше още две кръстовища. Първото беше пред него — широко, с доста интензивно движение, с разделителна линия по средата. Точно в този миг съзря един голям черен кадилак с тъмни стъкла, който пълзеше бавно напред. Колата на Марино. Тя подмина уличката, в която се бе прикрил Майлс, шофьорът се поколеба за миг, а след това даде газ и колата изчезна сред автомобилния поток. Не бе успял дори да се скрие както трябва. Дали колата нямаше да завие и да се върне обратно? Може би бе имал късмет и не го бяха забелязали. Обзе го парализиращ страх. Макар че бе плувнал в пот, Майлс трепереше като лист. Продължи напред. Нищо друго не му оставаше. Вървеше съвсем бавно, плътно до сградите. Само след минута, на около петдесетина крачки от него, се показа носът на кадилака.
Този път с него беше свършено. Който и да беше в кадилака — а в него най-вероятно беше Анжело, нямаше начин да не го беше забелязал. Имаше ли смисъл да се съпротивлява? Дали да не се предаде, пък да става каквото ще? Не! Той познаваше хората на Тони Марино Мечката, беше ги виждал и в затвора, и вън от затвора и знаеше как постъпват с онези, които се опитват да ги изиграят. Черната кола намали скорост. Бяха го видели! Ужас!
Майлс зави рязко наляво, бутна стъклената врата на близкия магазин и влезе. Магазинът беше за спортни стоки. Бледият, слаб и висок продавач бе на негова възраст. Той се приближи.
— Добър ден, сър. Какво ще обичате?
— Интересуват ме топките за боулинг. — Това беше първото нещо, което му дойде на ум.
— Разбира се. Колко тежки и на каква цена?
— Искам от най-скъпите. Около шестнайсет фунта.
— Цвят?
— Няма значение.
Майлс наблюдаваше тротоара пред вратата на магазина. Минаха няколко души. Никой не спря и не се загледа във витрината.
— Елате, ще ви покажа с какво разполагаме.
Майлс последва продавача. Минаха покрай щанд със ски и покрай стъклени витрини, в които бяха подредени ловни пушки. Майлс се обърна и видя един самотен силует, който надничаше през витрината. После силуетите станаха два. Стояха един до друг и наблюдаваха. Майлс реши да опита да се измъкне през задния вход. Но веднага отхвърли тази мисъл. Мъжете, които го преследваха, не биха повторили два пъти една и съща грешка. Пред задния вход сигурно вече стоеше човек.