— Ето, това е една отлична топка. Струва четирийсет и два долара.
— Ще я взема.
— Трябва да измерим хватката на ръката, за да…
— Няма нужда.
— Както желаете, сър. А какво ще кажете за една чанта за топката? Или може би обувки за боулинг?
— Да — каза Майлс. — Да, разбира се.
Той отлагаше мига, в който трябваше да се появи на улицата. Без да осъзнава какво прави, започна да разглежда саковете, избра един напосоки, а след това седна, за да мери обувките. Точно когато ги събуваше, той се сети за кредитната карта. Кредитната карта Кийчардж, която Уейнрайт му бе изпратил по Хуанита… картата на името на Х. Е. Линколп… Х-Е-Л-П.
Той кимна към топката за боулинг, сака и обувките.
— Колко?
— Осемдесет и шест долара и деветдесет и пет цента — каза продавачът.
— Бих искал да платя с кредитна карта — каза Майлс, извади портфейла си и подаде на продавача кредитната карта на името на Линколп, като се опитваше да владее ръцете си, за да не треперят.
— Добре, но…
— Знам, че трябва да проверите сметката. Ще почакам да се обадите.
Продавачът взе картата и влезе в преградения със стъкло офис. Забави се няколко минути, след това се върна.
— Готово ли е? — нетърпеливо попита Майлс.
— Разбира се. Всичко е наред, господин Линколп.
Майлс се чудеше какво ли става сега в центъра за кредитни карти Кийчардж в главната сграда на Първа търговска американска банка. Дали да му помогнат? Възможно ли бе да дойдат навреме? Той си спомни напътствията, които му бе предала Хуанита: след като използва картата, да се забави колко го може по-дълго, за да има възможност Уейнрайт да пристигне и да се намеси.
— Подпишете, моля, господин Линколп.
Продавачът бе попълнил бланката със сумата. Майлс се наведе над щанда, за да се подпише.
Когато се изправи, усети, че една ръка леко докосва рамото му. Чу тих глас.
— Майлси!
Докато се обръщаше, Ларока каза.
— Не вдигай шум, няма да ти помогне, само ще пострадаш още повече!
Зад Ларока с непроницаеми лица стояха Анжело, Луи и още един мъж, когото Майлс не беше виждал, но който имаше също вид на горила. Четиримата го заобиколиха, стиснаха ръцете му и го повлякоха напред.
— Размърдай се, лайно такова! — тихо заповяда Анжело.
Майлс помисли, че би могъл да извика, но какво ли щеше да му помогне това? Слабичкият продавач, който гледаше с отворена от почуда уста, едва ли би могъл да направи нещо за него. Преследването беше приключило. Чувстваше ръцете си като в клещи. Усети, че го повличат към външната врата.
Изуменият продавач се затича след тях.
— Господин Линколп! Забравихте си топката!
— Остава за теб, драги — отвърна Ларока. — Този юнак вече няма нужда и от собствените си топки!
Черният кадилак бе паркиран наблизо. Набутаха Майлс в колата и веднага тръгнаха.
За автоматичния център Кийчардж това бе най-натовареният час. В полутъмната зала на центъра, голяма като аудитория, работеха петдесетина оператори, които не отделяха очи от екрана пред себе си.
Младата операторка, която прие запитването за кредитната карта Кийчардж на името на Х. Е. Линколп, не му обърна особено внимание. За нея то беше едно от хилядите, които получаваше през работния ден. Името нямаше никакво значение. Нито тя, нито колегите й имаха представа откъде идват запитванията — дали са от друг град или от друг щат. Исканият кредит можеше да се използва за плащането на сметката в бакалията на някоя домакиня в Ню Йорк, за нови дрехи на някой канзаски фермер, за скъп ненужен накит на богата вдовица от Чикаго, за поредната такса на студент в Принстън, или пък за покупката на каса уиски от някой алкохолик в Кливланд, която вероятно щеше окончателно да го довърши. Никой не занимаваше оператора с подробности. Ако беше необходимо, можеше да се направи справка за характера на покупката, но това се случваше много рядко. Никой не се интересуваше от подобни детайли. Само парите имаха значение, парите, които сменяха своя собственик, а също и платежоспособността на купувача, който трябваше да върне кредита.
При запитване светваше една сигнална лампичка. Операторката я изключи и каза в микрофона:
— Кой е търговският ви номер, моля?