— Той ми каза — отвърна Майлс и посочи с глава към Дани.
— Лъжец, подъл, гаден лъжец! — Скулите по лицето на стареца играеха, а челюстта му така се тресеше, че чак потракваше. Той се обърна умолително към Тони Мечката: — Господин Марино, това е лъжа! Кълна се, че е лъжа! Лъжа!
Това, което прочете в очите на Марино, само увеличи отчаяния му страх. Тогава Дани се нахвърли върху Майлс.
— Кажи му истината, копеле мръсно! Кажи му я! — Полудял от ужас при мисълта за наказанието, което го очакваше, старецът трескаво търсеше начин да си отмъсти. Погледът му се спря върху колбата с киселина. Той я сграбчи и я плисна в лицето на Майлс.
Чу се нов отчаян вик, който бързо заглъхна. Разнесе се миризма на киселина и изгоряла човешка плът, а Майлс се стовари безжизнен върху масата, към която бяха приковани кървящите му ръце.
Макар че не разбираше какво точно става с Майлс, Хуанита се измъчваше от неговите писъци и молби. Когато гласът му заглъхна, тя реши, че е мъртъв. Но тази мисъл не породи у нея очакваното страдание, защото се чувстваше като смазана и не беше в състояние да се вълнува. Едва ли не с безразличие се питаше кога същата съдба ще сполети и нея, и Естела. Беше сигурна, че ще умрат.
Хуанита беше благодарна, че въпреки невъобразимия шум, Естела не се беше събудила. Да можеше да поспи още, за да си спести ужасите, които вероятно ги очакваха преди смъртта. Макар че не го беше правила от години, Хуанита отправи молитва към Дева Мария да спести на Естела страданията преди смъртта.
Хуанита усети някакво раздвижване в съседната стая. Като че ли местеха мебели, отваряха шкафове, вадеха чекмеджета. По едно време нещо метално се стовари върху циментовия под, чуха се гневни ругатни.
За нейно голямо учудване в стаята влезе Луи и започна да я развързва. Тя предположи, че ще я заведат някъде другаде, за да я убият. След като я развърза, мъжът се обърна и започна да развързва и Естела.
— Ставайте — заповяда той и на двете. Естела, която току-що се бе събудила, изпълни нареждането, но все още имаше сънен вид. Тя започна да плаче, ала от запушената й уста почти не излизаше звук. Хуанита понечи да приближи до нея, но не можеше да помръдне. Подпираше се на стола, за да не падне, и цялото тяло я болеше, особено там, където се бяха врязали въжетата.
— Слушай сега — каза Луи, — имаш късмет, защото си с дете. Шефът реши да те освободи. Ще ти завържем очите, на теб и на детето, ще ви качим в една кола и ще ви закараме на едно място. Там ще ви оставим. Не знаеш къде си била и не можеш да доведеш никого тук. Само опитай да проговориш — ще те намерим, където и да си, и ще убием детето ти. Разбра ли?
Хуанита кимна с глава, макар че й беше трудно да повярва на това, което чу.
— Да тръгваме тогава — Луи посочи към вратата. Засега явно нямаше намерение да завьрзва очите й с кърпа. Пълното безразличие, което я бе обзело, като че ли се изпари и тя усети, че силите й се възвръщат.
Но за кратко. Едва се добра до стената на стълбището и усети, че й прилошава — беше зърнала Майлс във вътрешната стая, през която току-що бяха минали. Или по-точно това, което беше останало от Майлс. Тялото му лежеше безжизнено върху масата, ръцете му бяха целите в кръв, а лицето и косата му бяха така обгорени, че човек трудно би могъл да го познае. Луи ги беше превел бързо през стаята, но все пак даде възможност на Хуанита да види какво се бе случило с Майлс. Тя забеляза, че Майлс е все още жив, но сигурно не му оставаше много. Той се раздвижи и простена.
— Върви — подкани я Луи.
Заизкачваха се по стълбите.
Хуанита бе изпълнена с ужас от това, което току-що бе видяла. Дали би могла да направи нещо, за да помогне на Майлс? Тук не, разбира се. Но ако все пак двете с Естела бъдат освободени, дали нямаше да може да направи нещо, за да му помогне? Нямаше ни най-малка представа къде се намират. Не виждаше как би могла да открие мястото. И все пак трябваше да направи нещо! Нещо, с което да компенсира ужасното чувство за вина, което изпитваше. Тя предаде Майлс. Независимо какви бяха обстоятелствата, тя беше тази, която каза името му, той беше заловен, докаран тук и измъчван така жестоко.
Внезапно й хрумна една идея и тя започна трескаво да я обмисля. В този момент не мислеше за нищо друго, дори за Естела. Може би съществуваше някакъв малък шанс — успехът зависеше от съсредоточеността и от паметта й. Дано само не й завързват очите, докато се качи в колата.
След като изкачиха стълбите, завиха надясно и влязоха в гаража — един съвсем обикновен гараж за две коли, с бетонни стени. Като всеки гараж в жилищна или служебна страда. Хуанита си припомни звуците, които бе чула при пристигането им и заключи, че бяха влезли през същия гараж. Вътре имаше само една кола — не голямата, с която бяха пристигнали сутринта, а един тъмнозелен форд. Искаше й се да види номера, но не успя.