Бен Розели имаше почти същите разкошни мустаци и сребриста коса. За един век модата беше направила пълен кръг. Онова, което не бе изложено на показ, бе неимоверната работоспособност на фамилията Розели. Приложена с изобретателност и безгранична енергия, тя издигна Първа търговска американска банка до сегашната й значимост.
Днес, обаче, обичайната енергичност на Бен Розели сякаш се бе изпарила. Той се движеше с бастун. Никой от присъстващите не го беше виждал с бастун преди.
Бен протегна ръка, за да притегли един от тежките директорски столове пред себе си. Но Нолан Уейнрайт, който беше най-близо, го изпревари. Шефът по сигурността завъртя стола около високата облегалка. Президентът му благодари и се настани в него.
Розели махна с ръка и каза:
— Събранието е неофициално. И няма да продължи много. Седнете, ако обичате. Благодаря.
Последната реплика бе насочена към сервитьора, който му поднесе чаша шери. Сервитьорът излезе, като затвори след себе си вратите на заседателната зала.
Някой подаде стол на Едуина Д’Орси, няколко души седнаха, но повечето останаха прави.
Пръв се обади Алекс Вандервурт:
— Очевидно сме тук, за да празнуваме — той поклати чашата шери в ръката си, — но въпросът е за какво?
По лицето на Бен Розели отново пробяга бърза усмивка.
— И аз бих искал това да е празненство, Алекс! Но това е просто случай, в който смятам, че едно питие би било от полза. — Той замълча и залата отново бе обзета от напрежение. Беше повече от ясно, че това не е обикновено събрание. Лицата на присъстващите придобиха озадачено и загрижено изражение. — Аз умирам — продължи Бен Розели. — Докторите ми казаха, че не ми остава още много. Сметнах, че всички вие трябва да го знаете.
Той вдигна чашата си, огледа я и отпи глътка шери.
Пълната тишина стана едва ли не потискаща. Никой не помръдваше и не говореше. Дочуваха се приглушени шумове — чукането на пишеща машина, бръмченето на климатичната инсталация, воят на реактивен самолет, прелитащ над града.
Старият Бен се облегна на бастуна си.
— Хайде сега, без притеснения. Ние сме стари приятели. Затова и ви извиках тук. И за да не ме питате допълнително, искам да ви кажа, че всичко, което ви съобщих, е съвсем сигурно. Ако се надявах, че има шанс да оздравея, бих изчакал. Предполагам, че ще отговоря и на друг ваш въпрос като ви кажа, че имам рак на белите дробове в много напреднала форма. Възможно е да не дочакам Коледа. — Той замълча и слабостта и умората му изведнъж проличаха. После добави тихо: — Така че сега вече знаете и сами ще решите дали и кога ще кажете на останалите.
Едуина Д’Орси си каза, че „когато“ всъщност щеше да е веднага. Миг след като напуснеха заседателната зала, новината щеше да се разпространи из банката, а и извън нея, с бързината на прериен огън. Тя щеше да засегне мнозина — кого емоционално, кого съвсем прозаично. Едуина беше изумена и чувстваше, че реакцията и на останалите беше същата.
— Господин Бен! — обади се с треперещ глас Поп Мънро, един от по-възрастните мъже. Той беше началник на кредитния отдел. — Господин Бен, така сме изненадани! Наистина не знаем какво бихме могли да ви кажем…
Чу се шепот, почти въздишка на съгласие и съчувствие.
Гласът на, Роскоу Хейуърд се извиси над шепота:
— Това, което можем и трябва да кажем — в тона му се чувстваше нотка на укор, сякаш другите би трябвало да почакат и да го оставят той да говори най-напред, — е, че докато тази ужасна новина ни шокира и натъжи, ние се молим да има някакъв изход от това положение и някаква надежда. Прогнозите на лекарите, както знаят мнозина от нас, не винаги са точни. А медицинската наука вече е постигнала значителен напредък в ограничаването, дори в лекуването на…
— Роскоу, аз казах, че съм напълно сигурен — каза Бен Розели, като за пръв път прояви леко раздразнение. — А що се отнася до лекарите, аз се консултирах с най-добрите. Нима се съмняваш в това?
— Не, разбира се — кимна Хейуърд. — Но да не забравяме, че има и по-висша сила от лекарите — той погледна убедително към присъстващите — и че наше задължение е да се молим на Бога за милост или поне за повече време, отколкото очакваш…
— Имам чувството, че Бог е взел решение — каза горчиво старият мъж.
— Бен, всички сме объркани. Съжалявам за това, което казах — обади се Алекс Вандервурт.