— Искам да ви попитам още нещо, сър. — Ендикот беше разбрал, че няма да получи отговор на предишния въпрос. — Мога ли да ви попитам за частната инвестиционна компания с вложения „К“? За да ви спестя времето, ще ви кажа, че ние успяхме да се сдобием с копия на някои от дяловете, от които се вижда, че вие също притежавате такива дялове. Вярно ли е това?
— Нищо не мога да ви кажа по този въпрос.
— Господин Хейуърд, не бяха ли тези дялове своеобразен подкуп за заема на Съпранешънъл и за другите заеми на стойност два милиона долара за вложенията „К“?
Роскоу Хейуърд бавно сложи слушалката на мястото й, без да каже нито дума.
Утрешният вестник. Щяха да отпечатат всичко това, вече имаха и нужните доказателства. А това, което се появеше в един вестник, се подемаше и от всички останали. Не хранеше никакви илюзии, нито съмнения за онова, което щеше да последва. Една такава история във вестниците означаваше позор — пълен позор. Не само в банката, но и сред приятелите му, в семейството. В неговата църква, навсякъде. Престижът, влиянието му, положението му — всичко щеше да се стопи в един миг и да изчезне. За първи път си даде сметка колко крехко нещо е животът. Сигурно щяха да го съдят, че е приемал подкупи, което беше още по-лошо. Мисълта, че може да получи присъда и да лежи в затвора, му се стори непоносима.
Някога се беше чудил какво ли чувстват високопоставените мъже от обкръжението на Никсън, подведени под съдебна отговорност — вземаха отпечатъци от пръстите им и ги унижаваха по какъв ли не начин, а след това ги съдеха съдии, чието мнение доскоро бяха едва ли не пренебрегвали. Сега вече знаеше или поточно — скоро щеше да узнае.
Припомни си една мисъл от Битието: Наказанието ми е по-голямо, отколкото бих могъл да понеса.
Телефонът иззвъня. Той не му обърна никакво внимание. Нямаше работа повече тук. Това беше краят.
Без да съзнава какво прави, той стана, излезе от кабинета, мина покрай госпожа Калахан, която го изгледа с почуда и го попита нещо. Но той не чу въпроса й, пък и надали щеше да й отговори. Мина по коридора на трийсет и шестия етаж, покрай заседателната зала, където доскоро така непримиримо се бе борил за собствените си амбиции. Няколко души го заговориха. Не им обърна никакво внимание. Близо до заседателната зала имаше малка врата, която използваха много рядко. Той я отвори. Изкачи се по стръмните извити стълби без да бърза, но и без да спира и да си почива.
Преди доста време, наскоро след построяването на централната сграда на Първа търговска американска банка, Бен Розели бе повел по тази стълба своите най-близки сътрудници. Хейуърд беше между тях и още помнеше с какво вълнение отвориха вратата, която сега виждаше пред себе си. Отвори я и излезе на малката тераса на върха на сградата — от нея се виждаше едва ли не целият град.
Посрещна го остър, пронизващ ноемврийски вятър. Той се наведе, а в същото време имаше чувството, че вятърът го обгръща и го понася напред. Спомни си, че първия път, когато бяха дошли тук, Бен Розели бе посочил към града и бе казал:
— Господа, това, което виждате пред себе си, е било за моя дядо обетованата земя. Сега тя е наша. Помнете, както помнеше той, че не трябва само да взимаме от нея, трябва също да й даваме от себе си.
Всичко това му изглеждаше толкова далечно. Хейуърд погледна надолу. Сградите изглеждаха съвсем малки, реката като тънка нишка се виеше през целия град, движението, както обикновено, бе много натоварено, а хората по площад Розели приличаха на мравки. Градският шум достигаше до него приглушен, смесен със свистенето на вятъра.
Той прекрачи с единия крак железните перила, които отделяха терасата от тесния, необезопасен перваз. След това прехвърли и другия си крак. До този миг не беше изпитал никакъв страх, но ето, че цялото му тяло се разтресе от ужас и ръцете му инстинктивно се вкопчиха в перилата.
Дочу разтревожени гласове и шум от стъпки по стълбите. Някой извика:
— Роскоу!
Припомни си една фраза от „Първа книга на царствата“: Иди, нека Господ бъде с тебе! Последната му мисъл бе за Аврил. О, ти, най-хубава сред жените… Стани, моя мила, моя хубавице, излез!…