— Има нещо, което много бих искала да те попитам — каза Марго. — Може би моментът е подходящ.
— Питай — кимна Алекс.
— Онази вечер в Тайлърсвил, възрастните хора с пазарската чанта, в която бяха всичките им спестявания, те попитаха дали парите им са на сигурно място във вашата банка. Ти им отговори положително. Сигурен ли беше, че е така?
— Питал съм се много пъти за това — отвърна Алекс. — Същата тази вечер, а и По-късно. Честно казано, не бях съвсем сигурен.
— Но ти трябваше да спасяваш банката, нали? Това беше най-важното. А онези възрастни хора, както и всички останали, бяха на втори план. Дори честността не беше толкова важна, защото бизнесът, както обикновено, е над всичко. — Неочаквано гласът на Марго потрепери от вълнение. — Ти ще продължаваш да се бориш за спасяването на банката, Алекс. Това за теб е най-важното. Така е било през годините, когато си живял със Силия. Така ще бъде и с мен, ако някога ти се наложи да правиш избор — добави тя.
Алекс мълчеше. Какво би могъл да каже, какво въобще би могъл да каже човек пред истината?
— Така че в края на краищата — каза Марго, — ти не се отличаваш кой знае колко от Роскоу. Или пък от Луис. — Тя направи гримаса и взе списанието на Д’Орси. — Стабилен бизнес, солидни пари, злато, високи цени на акциите. Всичко това е на първо място. А хората — особено обикновените хорица — са много по-назад. В това се изразява огромната разлика между нар, Алекс. И тя винаги ще съществува.
Алекс видя, че Марго плаче.
В този момент иззвъня домофонът.
— Кой може да е, по дяволите! — избухна той и вдигна слушалката.
— Какво има?
— Господин Вандервурт, една госпожа пита за вас. Госпожа Калахан — каза портиерът.
— Не познавам никак… — Той спря на средата на думата. Секретарката на Хейуърд? — Попитай я дали е от банката.
Последва кратка пауза.
— Да, сър, от банката е.
— Добре тогава, пусни я да се качи.
Алекс обясни на Марго. И двамата бяха озадачени. Като чу, че асансьорът спира на неговия етаж, Алекс отиде до вратата на апартамента и я отвори.
— Заповядайте, госпожо Калахан.
Дора Калахан беше привлекателна, добре поддържана жена, която наближаваше шейсетте. Тя бе работила дълго в банката, а през последните десет години бе секретарка на Роскоу Хейуърд. Обикновено бе спокойна и самоуверена, но тази вечер изглеждаше нервна и уморена. Беше с велурено палто, гарнирано с кожа. Носеше кожено куфарче — от служебните.
— Господин Вандервурт, съжалявам, че ви досаждам…
— Сигурен съм, че имате сериозна причина, за да дойдете. — Той я запозна с Марго, а след това каза: — Ще пийнете ли нещо?
— С удоволствие.
Марго й приготви мартини. Алекс взе палтото й. И тримата седнаха близо до огъня.
— Можете да говорите съвсем свободно пред госпожица Бракън — каза Алекс.
— Благодаря. — Дора Калахан отпи голяма глътка от мартинито, след това го остави пред себе си. — Господин Вандервурт, днес следобед разчиствах бюрото на господин Хейуърд. Мислех си, че може би ще има неща, които трябва да бъдат изхвърлени, а други да се изпратят където трябва. — Гласът й затрепери и тя млъкна. — Извинете… — промълви тя.
— Моля, не се безпокойте. Не бързаме за никъде — тихо каза Алекс.
Тя направи усилие да се успокои и продължи:
— Имаше няколко заключени чекмеджета. Само двамата с господин Хейуърд имахме ключове от тях, но аз рядко използвах моите. Днес, когато ги отключих…
Последва нова пауза.
— В едно от чекмеджетата… Господин Вандервурт, чух, че утре сутрин започва разследване. Помислих си… че ще е по-добре да знаете какво намерих, вие бихте могли да решите какво трябва да се направи.
Госпожа Калахан отвори коженото куфарче и извади два големи плика. Докато ги подаваше на Алекс, той забеляза, че и двата са били вече разпечатвани. Изпълнен с любопитство, Алекс извади съдържанието им.
В първия бяха четири акции, всяка за петстотин дяла от вложенията „К“. Подписани бяха от Джордж Куортърмейн. Без съмнение те бяха принадлежали на Хейуърд. Свърза акциите с намеците, които правеше днес следобед репортерът от „Нюсдей“. Ако започнеха разследвания, щяха да бъдат необходими още доказателства. Но засега едно бе сигурно. Хейуърд, един уважаван, висш служител на банката, бе приел подкуп. Ако беше жив, оповестяването на този факт щеше да бъде последвано от разследвания и вероятно съд.
Алекс се почувства още по-потиснат. Той никога не бе харесвал Хейуърд. Те бяха противници, дори врагове, още от момента, в който Алекс постъпи в банката. И все пак нито веднъж до този миг той не се бе усъмнил в почтеността на Роскоу. Но очевидно човек никога не може да е сигурен, че познава добре хората, с които общува. Колкото и да му се струва, че това е така.