Хуанита Нунес отиде до гардероба, за да се облече. Когато се върна, тя не обърна никакво внимание на Уейнрайт. Майлс Истън я чакаше с ключ в ръка на главната врата.
— Хуанита — каза той, — мога ли да направя нещо за теб? Искаш ли да те закарам с колата до вас?
Тя само поклати глава и излезе, без да продума.
Нолан Уейнрайт застана на прозореца и я видя да се отправя към отсрещната автобусна спирка. Ако разполагаше с повече хора, би могъл да изпрати някой да я проследи, макар да се съмняваше, че това би дало някакъв резултат. Госпожа Нунес съвсем не беше глупава и нямаше да се издаде така лесно. Тя не би предала парите на улицата, нито пък би ги скрила на случайно място.
Той беше убеден, че парите не са в нея. Хуанита беше твърде умна, за да поеме такъв риск. А и сумата беше доста обемиста и трудно би могла да се скрие. Той я огледа внимателно по време на разговора и забеляза, че дрехите й бяха плътно прилепнали към дребното тяло — нямаше никакви подозрителни издутини. Чантата, която взе на тръгване от банката, беше малка, а друго не носеше.
Уейнрайт беше сигурен, че е имала съучастник. А и че именно тя е виновна. Твърде показателен бе фактът, че Хуанита отказа да се подложи на теста с детектора на лъжата. Това го убеди окончателно във вината й. Емоционалният изблик преди няколко минути може би също е бил предварително планиран. Всички банкови служители знаят, че когато възникнат подозрения в кражба, често се използват детекторите на лъжата. Момичето също го е знаело. Досетило се е, че и в нейния случай може да стане дума за тест и предварително е подготвило реакцията си.
Като си спомни омразата, с която го изгледа, а и безмълвната й враждебност, Уейнрайт усети прилив на гняв. Изпита и необикновено силно желание хората от ФБР сериозно да се заемат с нея и да я сложат на мястото й. Макар че това нямаше да бъде никак лесно. Тя беше упорита.
Майлс Истън беше заключил главната външна врата и се връщаше.
— Какъв ден, а? — каза бодро той.
— Ужасен ден наистина — кимна шефът по сигурността.
Истън като че се канеше да каже още нещо, но после се отказа.
— Има ли нещо? — попита го Уейнрайт.
Истън отново се поколеба, но каза:
— Да, има. Не съм го споменавал на никого, защото не съм съвсем сигурен.
— Има ли нещо общо с липсващите пари?
— Би могло да има.
— Тогава независимо дали си сигурен или не — каза твърдо Уейнрайт, — трябва да го кажеш.
— Добре — поклати глава помощникът на оперативния администратор.
Уейнрайт чакаше.
— Беше ви споменато, мисля, от госпожа Д’Орси, че Хуанита Нунес е омъжена. Мъжът й я изоставил. И тя живее сама с детето си.
— Да.
— Когато мъжът й живееше с нея, той понякога идваше тук. Предполагам, за да я вземе от работа. Разговарял съм с него няколко пъти. Казва се Карлос.
— Е, и какво?
— Стори ми се, че днес беше в банката.
— Сигурен ли си? — рязко попита Уейнрайт.
— Почти, но не бих могъл да се закълна в съда. Стори ми се, че е той. След това ми изхвръкна от ума. Бях много Зает. Пък и нямаше причина да се замислям, поне докато не станаха известни някои неща.
— По кое време го забеляза?
— Сутринта.
— Забеляза ли дали човекът, който ти заприлича на съпруга на Нунес, се приближи до гишето, на което работеше тя?
— Не, не обърнах внимание. — Красивото младо лице на Истън изглеждаше неспокойно. — Както вече ви казах, въобще не се замислих върху това. Но ако наистина е бил той, едва ли е отивал някъде другаде, освен при Хуанита, нали?
— Това ли е всичко?
— Ами да — каза Майлс Истън, сякаш се извиняваше. — Съжалявам, не е кой знае какво, но…
— Добре, че ми го каза. Може да се окаже важно.
Ако това се окажеше вярно, замисли се Уейнрайт, посещението на съпруга би било потвърждение на теорията му за съучастник отвън. Вероятно Нунес и съпругът й отново живееха заедно или предварително бяха подготвили всичко. Тя му беше дала парите през гишето, той ги беше изнесъл от банката и по-късно щяха да си ги поделят. Това със сигурност беше хипотеза, по която би трябвало да поработят хората от ФБР.
— Освен за липсващите пари — каза Истън, — всички в банката говорят за господин Розели. Научихме за болестта му. Много сме натъжени.
Уейнрайт изпита едва ли не болка при споменаването на Розели. Той погледна младия, обикновено жизнерадостен и весел мъж, и съзря в очите му тъга.
Уейнрайт осъзна, че разследването е изтикало на втори план всичките му мисли за Бен Розели. И отново изпита гняв, че една кражба оставяше грозния си отпечатък именно в такова време.
Той промълви нещо в отговор, каза лека нощ на Истън и се отправи през тунела (имаше свой собствен ключ) към централната сграда.