— За празнуването ли? Няма нищо. Как би могъл да знаеш? — Старецът се засмя. — Освен това, защо пък не? Имах добър живот, а не всеки може да се похвали с подобно нещо, така че със сигурност това е повод за празнуване. — Той потупа джобовете на сакото си, после се огледа и попита: — Някой да има цигара? Лекарите ми забраниха, но…
Няколко души му протегнаха кутиите си.
— Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? — попита Роскоу Хейуърд.
Бен Розели го изгледа язвително, но не му отговори. Не беше тайна, че старецът ценеше възможностите на Хейуърд като банкер, ала двамата така и не успяха да се сближат.
Алекс Вандервурт запали цигарата му. Очите на Алекс бяха влажни, както и на другите в стаята.
— Моето положение си има и добрите страни — каза Бен. — Едната от тях е, че получих предварително предупреждение и имам време да се огледам и да свърша това-онова. — Димът от цигарата се изви около него. — От друга страна, разбира се, може да се съжалява за начина, по който се развиха някои неща. Те също не излизат от главата ми.
Всички знаеха за едно от нещата, за които Бен съжаляваше — той нямаше наследник. Единственият му син беше убит във Втората световна война, а голямата надежда — внукът му, бе една от безсмислените жертви във Виетнам.
Старецът се задави от кашлица. Нолан Уейнрайт, който беше най-близко, се протегна, пое цигарата от треперещите му пръсти и я загаси в пепелника. Стана съвсем ясно колко много е отпаднал Бен Розели и колко бързо се бе уморил.
Макар никой все още да не го знаеше, това бе последното му посещение в банката.
Всички стиснаха ръката му, търсейки подходящи за случая думи. Когато дойде ред на Едуина Д’Орси, тя го целуна леко по бузата, а той й намигна.
2
Роскоу Хейуърд беше един от първите, които напуснаха заседателната зала. Изпълнителният вицепрезидент имаше две спешни задачи, свързани с вестта, която току-що бе научил.
Първата бе да се осигури по-лесното прехвърляне на ръководството на банката след смъртта на Бен Розели. А втората — да гарантира своето собствено назначение като президент и главен ръководител.
Хейуърд беше солиден кандидат. Но такъв беше и Алекс Вандервурт, който като че ли имаше повече привърженици сред банковите служители. В директорския съвет, обаче, — а това имаше най-важно значение — Хейуърд се надяваше да получи по-широка подкрепа.
Добре запознат с подходите в банковата политика, хладнокръвен и разумен, Хейуърд започна да планира своята кампания още преди края на сутрешното събрание. Щом свършиха, той се насочи право към своите служебни владения. Стаите му бяха облицовани с тъмнобежова ламперия и имаха приятен изглед към града. Веднага след като се настани на бюрото си, той извика по-възрастната от двете секретарки — госпожа Калахан, и й даде спешни инструкции.
Най-напред трябваше да се свърже по телефона с всички външни директори, членове на съвета. Списъкът на директорите беше на бюрото му. Освен за тези специални телефонни разговори, той забрани да бъде обезпокояван по какъвто и да било повод.
Другата инструкция беше да затвори вратата на кабинета му, когато излезе. Това беше доста необичайно, защото по традиция висшите служители на банката държаха вратите си отворени — тази традиция беше установена още преди сто години и упорито поддържана от Бен Розели. Но в сегашния момент усамотението бе особено важно.
Хейуърд бе забелязал, че на сутрешното събрание освен висшите ръководители, присъстваха само двама от директорите, членове на управителния съвет на Първа търговска американска банка. И двамата бяха лични приятели на Бен Розели. Очевидно по тази причина бяха и поканени. Но това означаваше, че останалите петнайсет члена на съвета все още не бяха информирани за предстоящата смърт. Хейуърд щеше да направи така, че всички до един да научат новината от него.
Той пресметна, че съществуват две възможности. Първата — фактите бяха толкова внезапни и разстройващи, че биха могли да породят инстинктивен съюз между този, който научава новината и онзи, който му я съобщава. А втората — някои директори вероятно щяха да негодуват, че не са били информирани предварително, преди служителите от банката с по-нисък ранг, чули съобщението в заседателната зала. Роскоу Хейуърд възнамеряваше да използва това негодувание.
Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и започна да говори. Последва втори разговор, после трети. Някои от директорите бяха извън града, но Дора Калахан, като опитна и предана секретарка, продължаваше да ги търси.
Половин час след като започна телефонните разговори Роскоу Хейуърд информираше със сериозен глас достопочтения Харолд Остин: