Сърдечността им бе по-сдържана от обикновено — в знак на уважение към умиращия Бен Розели, който все още се крепеше, макар и на края на сетните си сили, на около миля оттук. Директорите, които пристигаха, бяха истински адмирали и фелдмаршали в търговията, какъвто беше и самият Бен. Всички те знаеха, че каквото и да се случи, бизнесът, който гарантира развитието на цивилизацията, трябва да продължи. Настроението им подсказваше, че поводът, поради който са се събрали, е тъжен, но това не би ги спряло да изпълнят задълженията си. И така, те влизаха самоуверено в облицованата с орехово дърво заседателна зала, чиито стени бяха украсени с портрети и фотографии на изтъкнати предшественици, които бяха дали своя важен принос, но сега бе останал единствено споменът за тях.
Управителният съвет на всяка голяма американска корпорация прилича на изискан клуб. Освен трима-четирима висши ръководители, които са на щатна работа, в съвета влизат и двайсетина изтъкнати бизнесмени с различна сфера на дейност. Те често са президенти или членове и на други управителни съвети.
Външните директори се канят в състава на управителния съвет заради личните си постижения, заради престижа на институцията, която представляват, или заради стабилната си връзка — обикновено финансова — с компанията.
Сред бизнесмените се смята за голяма чест да си директор на компания и колкото по-престижна е компанията, толкова по-голяма е славата. Намираха се и такива хора, които колекционираха директорски постове, както индианците някога са колекционирали скалпове. Към директорите се отнасят с уважение, а това повишава самочувствието им, пък и с щедрост — големите компании им плащат от хиляда до две хиляди долара за посетено заседание на управителния съвет, десетина пъти в годината.
Особено висок престиж има директорският пост в големите банки. За американския бизнесмен поканването му в управителния съвет на някоя от големите банки е почти равностойно на удостояването му с почетна титла от кралицата. И, естествено, е негова заветна мечта. Управителният съвет на Първа търговска американска банка, която беше сред двайсетте най-големи национални банки, бе наистина внушителен.
Или поне всички смятаха така.
Алекс Вандервурт наблюдаваше директорите, докато заемаха местата си около голямата елипсовидна маса, и си мислеше, че сред тях има много мъртви души. Съществуваха също така противоречиви интереси, защото някои от директорите, или по-точно техните компании, дължаха големи заеми на банката. Изберат ли го за президент, една от дългосрочните му задачи щеше да бъде да промени състава на управителния съвет, за да не прилича повече на приятен клуб.
Но дали ще стане президент? Или ще изберат Хейуърд?
Двамата кандидати щяха да изложат в кратко експозе своите възгледи. Джеръм Патертън, заместник-председателят на управителния съвет, бе разговарял с Алекс преди два дни.
— Ти знаеш, както и всички останали, че нашето решение ще бъде между теб и Роскоу. И двамата сте подходящи, затова е трудно да се направи избор. Така че, ще трябва да ни помогнете. Разкажете ни как виждате бъдещето на банката. Сами решете какво ще съдържат експозетата ви.
Алекс знаеше, че същият разговор с бил проведен и с Роскоу Хейуърд.
Хейуърд, верен на себе си, се бе въоръжил с предварително подготвен текст. Седнал точно срещу Алекс, той преглеждаше написаното, орловото му лице беше сериозно, а сивите очи зад очилата без рамки неотклонно следяха напечатаните думи. Сред положителните качества на Хейуърд много важна бе способността му да се съсредоточава, особено върху цифри. Един от колегите им бе казал за него: „Роскоу може да прочете доклада за печалбите и загубите така, както диригентът на симфоничен оркестър чете партитурите — той усеща нюансите, силните ноти, незавършените пасажи, кресчендата и скритите възможности, които другите пропускат да забележат“. Без съмнение, цифрите щяха да бъдат в основата на експозето на Хейуърд.
Алекс се двоумеше дали да използва цифри в изказването си. Ако го стори, трябваше да се довери на паметта си, защото не се бе подготвял предварително. Алекс размишлява до късно през нощта и реши, че ще е най-добре да говори импулсивно, като даде възможност на мислите и думите сами да дойдат на мястото си.
Той си припомни, че неотдавна в същата тази зала Бен бе съобщил: „Аз умирам. Докторите ми казаха, че не ми остава много.“ Думите му бяха потвърждение на това, че в живота всичко има своя край. Те бяха един вид присмех към собствените му амбиции, към амбициите на Роскоу Хейуърд, към амбициите въобще.