— Но какво чакаме още?
— Един господ знае — каза той. — Хайде да си лягаме.
3
Гледката беше толкова необичайна, че един от чиновниците в заемната служба на клона, Клиф Касълман се приближи към бюрото на Едуина.
— Госпожо Д’Орси — каза той, — случайно да сте поглеждали през прозореца тази сутрин?
— Не — каза Едуина, която преглеждаше сутрешната поща. — Защо, трябва ли?
Беше сряда, девет без пет сутринта.
— Е — продължи Касълман, — помислих си, че това може би ще ви заинтересува. Отвън има опашка, каквато никога преди не съм виждал.
Едуина вдигна очи. Служителите се трупаха по прозорците. Дочуваха се и оживените им разговори — нещо съвсем необичайно за този ранен час. Тя усети, че я обзема тревога.
Едуина се приближи към един от големите прозорци от шлифовано стъкло, които оформяха фасадата на сградата. Това, което видя, я изуми. Дълга редица от хора, наредени в редица по четирима-петима, се виеше от главния вход по продължение на сградата и краят й не се виждаше. Изглежда всички тези хора чакаха да бъде отворена банката.
— Но какво, за бога… — Тя просто не вярваше на очите си.
— Проверихме преди малко — опашката се е проточила до средата на площада и непрекъснато прииждат нови хора — каза Касълман.
— Питахте ли ги за какво се редят?
— Да, попитал ги е човекът от дежурната охрана. Отговорът бил, че са дошли да си открият сметки.
— Но това е смешно! Толкова много хора? На опашката има поне триста души. Никога не са били откривани толкова много сметки в един-единствен ден.
Касълман сви рамене:
— Аз само ви предавам това, което съм чул.
Оперативният администратор Тотънхоу застана до прозореца. На лицето му отново бе изписано обичайното лошо настроение.
— Съобщих в отдела по сигурността — информира той Едуина, — казаха, че ще изпратят допълнително хора от охраната. Господин Уейнрайт също ще дойде. Освен това ще се обадят в градската полиция.
— Нямаме кой знае какви основания за тревога — каза Едуина. — Поне външно, тези хора изглеждат съвсем миролюбиви.
Около две трети от опашката бяха жени, повечето цветнокожи. Някои бяха довели децата си. Голяма част от мъжете бяха облечени в работни дрехи — сякаш току-що бяха излезли от работа или пък се бяха отбили на път за предприятието си. Малцина бяха добре облечени.
Хората разговаряха, някои доста оживено, но нямаше спречквания, нито кавги. Онези, които забелязаха, че ги наблюдават, се усмихваха и кимаха за поздрав към банковите служители.
— Погледнете там! — възкликна Клиф Касълман и посочи към току-що пристигналия телевизионен екип. Хората от екипа веднага започнаха да снимат.
— Миролюбиви или не — разсъждаваше Касълман, — все пак трябва да има някаква причина, която е накарала тези хора да дойдат тук.
Една внезапна мисъл озари Едуина.
— Това е във връзка с Форум Ист — каза тя. — Обзалагам се, че причината е Форум Ист.
Чиновниците, чиито бюра бяха наблизо, се приближиха и се включиха в разговора.
— Трябва да забавим отварянето на клона, докато дойде допълнителната охрана — каза Тотънхоу.
Погледите се насочиха към стенния часовник, който показваше девет без една минута.
— Не — разпореди се Едуина. Тя дори повиши глас, така че да могат всички да я чуят. — Ще отворим както обикновено, навреме. Моля всички да се върнат на работните си места.
Тотънхоу бързо се отдалечи. Едуина също се върна на бюрото си.
Тя видя как главната външна врата се отвори и първите клиенти нахлуха вътре. Тези, които бяха начело на опашката, поспряха за миг, поогледаха се, но бързо се придвижиха напред под натиска на тълпата. Само за минута централната оперативна зала на големия банков клон се изпълни с шумни, приказливи хора. Сградата, сравнително тиха до преди малко, се превърна в истински кошер. Едуина забеляза един висок, строен тъмнокож мъж, който размаха няколко банкноти и високо заяви:
— Искам да вложа парите си в тази банка.
Един от пазачите го упъти:
— Ето там се откриват нови сметки.
Служителката беше младо момиче и изглеждаше малко притеснена. Високият мъж се приближи към нея, усмихна й се сърдечно и тя тутакси се успокои. Зад него се нареди дълга опашка.
По всичко личеше: предварителните сведения бяха верни — всички тези хора бяха дошли, за да си открият сметки.
Едуина забеляза, че високият мъж, седнал удобно пред бюрото, продължава да стиска банкнотите си. Гласът му ясно се открояваше сред останалите разговори и тя го чу да казва: