— Аз не бързам. Искам да ми изясните някои неща.
Отворени бяха още две гишета. Със същата бързина пред тях се проточиха дълги опашки от хора.
Обикновено с откриването на нови сметки се занимаваха само трима служители. Беше очевидно, че днес няма да могат да се справят. Едуина се огледа, забеляза Тотънхоу в другата част на залата и му се обади по вътрешния телефон:
— Отворете още две гишета за нови сметки, нека всички от персонала, които са свободни в момента, да застанат на тях.
Макар че държеше слушалката плътно до ухото си, беше й много трудно да чува поради шума в залата.
— Не е възможно да се справим с всички тези хора днес — промърмори в отговор Тотънхоу. — Каквото и да направим, ще закъсаме.
— Тогава дайте указания на всички да съкратят до минимум процедурата по откриването на сметка — нареди Едуина.
Но тя знаеше, че в най-добрия случай откриването на нова сметка ще отнеме между десет и петнайсет минути. За по-кратко време това просто бе невъзможно. Изискваха го документите, които трябваше да се попълнят.
В заявлението за нова сметка трябваше да се впишат подробности по местожителството, работата, социалните осигуровки и семейното положение. Следваше подпис на клиента. Освен това трябваше да се представи документ за самоличност. След това чиновникът отнасяше документите на друг служител за одобрение и поставяне на подпис. Най-накрая се попълваше спестовна книжка или се изготвяше временна чекова книжка.
С други думи, един чиновник в която и да било банка би могъл да открие максимално по пет нови сметки на час. Ако работеха едновременно трима души, те биха могли да се справят с деветдесет клиента дневно, и то при непрекъснато високо темпо, което беше почти невъзможно.
Дори да използваха целия персонал, нямаше да могат да открият повече от около двеста и петдесет нови сметки. А само в първите минути на работния ден в банката се бяха изсипали над четиристотин души, непрекъснато прииждаха нови, а когато Едуина стана, за да провери какво е положението навън, видя, че краят на опашката все така не се вижда.
Шумът в банката нарастваше и ставаше нетърпим.
Възникна още един проблем: тълпите, които изпълниха залата, препречиха пътя до гишетата и касите, и клиентите, които идваха по друга работа, не можеха да се доберат до тях. Едуина забеляза няколко познати лица, които с ужас наблюдаваха тази бъркотия. Повечето от тях бързо се отказаха и си тръгнаха.
Някои от новодошлите задаваха въпроси на касиерките и те, тъй като и без това не можеха да правят нищо друго сред това меле, разговаряха с тях.
Двама заместник-управители бяха застанали в центъра на залата и се опитваха да регулират човешкия поток, така че да се освободи пътят до някои от гишетата. Но те трудно можеха да се похвалят с успех.
И все пак всичко беше спокойно. Залата беше претъпкана с хора, но те разговаряха любезно и усмихнато. Едуина ги гледаше и си мислеше, че всички като че ли са били предварително инструктирани да се държат добре. Така или иначе, тя реши, че е време да се намеси.
Едуина с мъка започна да си пробива път към входната врата, където тълпата бе най-голяма. Тя даде знак на двама от дежурните по охраната и те се доближиха до нея с помощта на лактите си.
— Вътре има много хора. Повече никой да не влиза. Пускайте само по няколко души, според броя на излезлите от банката. Редовните клиенти да влизат, без да чакат.
По-възрастният от пазачите наклони главата си към нея, така че да може да го чуе:
— Това ще бъде много трудно, госпожо Д’Орси. Ние, естествено, ще разпознаем някои от редовните клиенти, но не и всички. Всеки ден оттук минават толкова много хора, че е невъзможно да ги запомним до един.
— И още нещо — обади се другият пазач, — когато пристигне някой, тези от опашката започват да викат: „Нареди се и чакай“. Ако започнем да даваме предимство, ще се вдигне голям шум.
— Няма да се вдигне шум — увери го Едуина. — Правете това, което ви казвам.
Докато се връщаше обратно, Едуина разговаря с някои от чакащите. Несекващите разговори пречеха на хората да я чуят добре и тя повиши глас.
— Аз съм директорът. Бих помолила някой от вас да ми каже защо всички едновременно дойдохте днес.
— Искаме да си открием сметки — усмихна се една жена, която държеше детето си за ръка. — В това няма нищо лошо, нали?
— Непрекъснато слушаме вашите реклами — обади се още един глас. — Според тях е достатъчно да имаш съвсем малко пари, за да си откриеш сметка.
— Това е вярно — каза Едуина. — Но все пак трябва да има някаква причина, поради която всички сте решили да си откриете сметка точно днес.